— Добре ли си?
— Този е луд — изпъшка Теър, опитвайки се да си поеме дъх. После опипа брадичката си с ръка и потрепна.
— Не трябваше да го провокираш! — извика Ема.
Теър внимателно раздвижи рамото си, след което я погледна.
— Едно е да говори за мен. Но не мога да търпя да обижда теб.
Заляха я топли вълни и тя усети, че се изчервява. Тя беше трогната от кавалерската постъпка на Теър, който я беше защитил по този начин. Това дори беше някак… романтично.
Аз също бях трогната. Особено когато той го беше направил, за да защити мен, а не сестра ми.
Някой зад гърба на Ема се прокашля. Тя се обърна и видя Итън, който си проправяше път през остатъците от тълпата. Той изглеждаше притеснен и объркан. Ема се втурна към него, доволна, че Итън не може да прочете мислите й.
— Здрасти — промърмори тя.
— Какво става тук? — попита той. — Чух, че някой се бие и че е заради теб.
Ема поклати глава; погледна към Теър, след което отново се обърна към Итън. Не й беше лесно да говори за причината, която беше довела до боя.
— Всичко приключи — рече просто тя. — И аз съм добре. Теър просто… защити честта ми.
Итън впери поглед в Теър, след което протегна ръка.
— В такъв случай ти благодаря, човече.
Теър мълчаливо пое ръката му и я разтърси.
Итън прегърна Ема през раменете.
— Искаш ли да се махнем от тук? Бихме могли да обядваме някъде навън.
— Добре — отвърна тихо Ема. Тя погледна още веднъж през рамо, за да каже довиждане на Теър и да се увери, че с него всичко е наред. Но той беше изчезнал.
Петнайсет минути по-късно Итън спря раздрънканата си хонда сивик на един паркинг, обграден от дървени решетки, увити в бръшлян и красиви розови градини. На няколко метра от тях, в едно старо викторианско имение, което приличаше на твърде голяма джинджифилова къщичка, се помещаваше един старомоден ресторант, наречен „Льо Гарсон“. Подобна архитектура изглеждаше не на място сред тухлените къщи на Тусон, което правеше мястото да изглежда още по-екзотично.
— Помислих си, че след всичко, което преживя тази седмица, ще имаш нужда от малко развлечение — рече Итън, повеждайки я към ресторанта. Вътре беше хладно и миришеше на свежи цветя. Когато очите на Ема привикнаха към светлината, тя видя няколко маси, застлани с бели покривки. Таванът се подпираше на няколко кръстосани дъбови греди, а в малките вази имаше рози и коледни свещички. Задната врата беше отворена и разкриваше огромна градина, а в ъгъла седеше музикант, който нежно подрънкваше на арфа.
— Леле — рече Ема, поглеждайки към преминаващия покрай нея сервитьор, който носеше поднос, отрупан с храна. — Това ми изглежда много луксозно, Итън. И скъпо. — Тя го погледна притеснено. — Искаш ли аз да платя?
— Разбира се, че не. — Итън се намръщи. — Погрижил съм се.
Метр д’отелът ги поведе към масата им и Ема го хвана за ръката.
Аз също бях изненадана и впечатлена от избора на Итън. Аз бих планирала срещата по точно същия начин — достатъчно уединено място, за да е романтично, с точния тип клиентела.
Двамата седнаха и разстлаха салфетките в скута си. Сервитьорът се приближи и наля вода в чашите им. Ема жадно я изпи. Итън я гледаше, подпрял брадичката си с ръка.
— Много си красива, знаеш ли?
— Престани. — Ема наведе глава.
— Наистина — настоя Итън. — Но ми изглеждаш изморена. Успя ли поне малко да поспиш?
— Само малко — призна тихо Ема. Тя огледа залата. С изключение на две добре облечени жени, които седяха на няколко маси от тях, като че ли никой в пълния ресторант не им обръщаше внимание. — Просто искам да идва по-бързо четвъртък, за да успея да претърся кабинета на господин Мърсър. Искам всичко това вече да свършва.
Итън се пресегна през масата и улови ръката й.
— Разбира се. Но сега се опитай да не мислиш за това. Трябва ти почивка — да се откъснеш за известно време от случая.
Гласът му беше нежен, но твърд, и Ема се насили да отпусне рамене.
— Добре — прошепна тя.
На съседната маса една жена, облечена с впита черна рокля и мъж с официална вратовръзка разглеждаха менюто с вина. Няколко хора седяха на бара и се смееха учтиво. Обстановката беше изключително изискана. Ема имаше усещането, че мястото щеше да хареса на сестра й.
Усмихнах се. Тя беше права.
— О! — възкликна Итън и се усмихна широко. — Забравих да ти кажа, че най-после успях да проникна в системата за уличните камери. Беше права, наистина го е направила Подлата четворка.