26.
Повикайте лекаря
В четвъртък следобед Ема спря колата на Сътън на паркинга за посетители пред медицинския център на Аризонския университет. На слепоочията й изби пот, но тя не беше съвсем сигурна дали причината е яркото слънце или фактът, че се кани да проникне незаконно в кабинета на господин Мърсър.
През входната врата излезе една лекарка, облечена в зелена престилка, която разговаряше по телефона и си играеше с висящия на врата й стетоскоп. Жената мина покрай Ема и й се усмихна. Момичето наведе глава и не отвърна на усмивката й, защото се чувстваше като шпионин.
Наистина ли смяташе да го направи? Да се промъкне в кабинета на господин Мърсър и да прерови нещата му? Макар двамата с Итън да се бяха съгласили, че това е най-удачният ход, идеята изобщо не й допадаше. Макар да беше задигнала чантата от бутика, да беше участвала в номерата на клуба „Игра на лъжи“ и дори да беше преровила стаите на Лоръл и Теър в името на откриването на убиеца на близначката й, претърсването на кабинета на бащата на Сътън й се струваше много по-опасно. Може би защото се намираше в болницата, място с хиляди видеокамери и охрана. На господин Мърсър щеше да му е много лесно да научи какво е направила.
Ема се стегна, преглътна и закрачи към асансьора. Когато се качи в кабинката, тя натисна бутона с номер три; господин Мърсър работеше на третия етаж — пишеше го на визитката му.
Ортопедията се намираше вдясно от асансьора и Ема се запъти натам с възможно най-безгрижното изражение на лицето си. Мястото не се различаваше от останалите болници, които беше посещавала: боядисани в зеленикав цвят стени, високи прозорци и покрит с балатум под. Въздухът миришеше зловещо на антисептици и болест, а по стените висяха рисунки на пациентите от детското отделение — повечето бяха на пъстроцветни длъгнести дракони или на кучета с тъжни очи.
Аз също огледах коридорите, очаквайки да видя нещо познато, някой предмет, който да запали поредния спомен. Дали баща ми ме беше донесъл тук, след като ме беше убил? Не можех да не си го представя как носи тялото ми по коридорите към болничния крематориум.
Ема зави зад ъгъла и влезе в чакалнята. Жената на регистратурата я изгледа внимателно.
— Извинете, госпожице, мога ли да ви помогна?
Ема замръзна. Жената я гледаше, без да показва, че я е разпознала, което вероятно беше добре.
— Всъщност да. Идвам при доктор Мърсър, аз съм негова пациентка. — Тя се опита да изглежда объркана, сякаш има сериозен проблем, който изисква доктор Мърсър да я приеме в края на работния ден.
Регистраторката присви очи.
— Доктор Мърсър отсъства днес. На конференция е.
По дяволите. Ема осъзна, че е трябвало да планира по-внимателно прикритието си — естествено, че регистраторката ще знае къде е бащата на Сътън. Внезапно в коридора се появи един дребен мъж, облечен в болнична нощница, със сплескана от дългото лежане бяла коса. Стиснал в ръка пликче с чипс, той огледа залата, сякаш търсеше някого.
— Гроувър? — извика той. — Гроувър, къде си? — След това мърморейки под носа си той продължи по коридора, плъзгайки крака по балатума сякаш караше кънки.
Регистраторката се изправи и се отдалечи от бюрото си.
— Господин Хамилтън! — извика тя. — Как успяхте да стигнете чак до тук? — Жената внимателно го хвана за голата ръка и го поведе по коридора.
Ема веднага усети разкрилата се възможност и тръгна по другия дълъг коридор, над който висеше табелка с надпис „КАБИНЕТИ“. Погледът й жадно следеше номерата на стаите. 311. 309. 307. Бинго.
Моля те, не бъди заключена. Моля те, не бъди заключена. Ема натисна сребристата дръжка, натисна леко с рамо и после бързо затвори вратата след себе си. Беше успяла.
Кабинетът на господин Мърсър представляваше идеален квадрат и беше по-малък, отколкото си беше представяла. Единственият прозорец гледаше към градина с малко езерце. На белите стени висяха четири поставени в рамки дипломи — всичките от училища в Калифорния. До дървеното бюро се виждаше календар със снимка на Дрейк, който подскача весело в снега край някаква селска вила. Коженият стол беше избутан назад, сякаш господин Мърсър беше скочил внезапно и се беше изстрелял от кабинета.
Ема дочу стъпки и инстинктивно се хвърли към вратата. Не влизай! Сърцето й не спря да тупти в ушите докато стъпките не утихнаха.
След това момичето погледна към бюрото. То имаше три чекмеджета плюс шкафче — картотека. Върху попивателната беше оставен бележник за срещи, а край лампата лежеше лаптоп макинтош. Тя издърпа бавно и внимателно най-горното чекмедже, без да е сигурна какво точно търси. Окървавен нож? Сутиен, който принадлежеше на любовницата му? Подписано признание? Но в чекмеджето имаше само кочан с рецепти, няколко химикалки и джобен наръчник за симптоми и лекарства.