В следващото чекмедже тя откри кесийка с кламери, жълти маркери и калкулатор на слънчеви батерии. Няколко папки, пълни с медицински досиета, бяха подредени върху тетрадки, носещи имена на лекарства. Ема отвори третото чекмедже и намери отворена кутия с писалки и чекова книжка. Прелисти я назад, където се пазеше дневник на трансакциите. Бинго. Господин Мърсър беше от хората, които все още смятаха платежния си баланс на ръка, вместо онлайн. Тя се опита да разчете нечетливия му почерк, с който бе записал сметките за бензин, ипотека, няколкостотин долара за тусонски доставчик на храна, наречен „Да печем хляб!“, плащания по кредитна карта, за интернет и кабел. После имаше чек за двеста долара на името на някоя си Рейвън Дженингс.
Ема не й обърна внимание — тя можеше да е масажистка или някоя фризьорка. Но когато обърна листа, видя още един чек, този път за петстотин долара, отново на името на Рейвън. Последва още един. И още един. Сумите бяха различни, винаги кръгли числа и плащанията винаги бяха извършвани в понеделник.
Ема извади телефона на Сътън от джоба си и потърси Рейвън Дженингс в Гугъл. Не излезе нищо, с изключение на предложението на Гугъл да пренасочи търсенето й към Рейвън-Симоне.
Черният телефон на бюрото на господин Мърсър иззвъня и Ема подскочи. На дисплея се появиха данните на обаждащия се. Мотел „Супер 8“, пишеше там, последвано от тусонски номер. Ема сбърчи нос. Що за пациент би отседнал в евтин крайпътен мотел?
Звъненето секна. Ема изчака за миг, загледана в малкото триъгълниче в долния ъгъл на телефона. Тя беше работила на рецепцията в един мотел във Вегас и там имаше точно такъв телефон — триъгълничето светваше зелено, когато беше оставено съобщение.
Телефонът отново иззвъня и на екрана се изписа същият номер. Ема впери поглед в слушалката. Нещо й подсказваше, че трябва да се обади.
Аз, може би? Защото крещях с цяло гърло.
Ема предпазливо вдигна слушалката.
— Ало? — рече тя с треперлив глас.
От другата страна се чуваше накъсано дишане.
— Ало? — повтори Ема. — Кой се обажда?
Дишане.
— Ъъъ, сбъркала съм номера — разнесе се женски глас и връзката прекъсна.
Сърцето на Ема биеше силно и в главата й започна да се оформя нова идея. Това тя ли беше? Любовницата на господин Мърсър? И тя Рейвън ли се казваше?
Мислите препускаха в главата ми. Баща ми наистина ли имаше любовна връзка с жена на име Рейвън? Гадост! И се срещаха в „Мотел 8“? Може би беше решил, че там никой няма да го види — мама посмъртно нямаше да се появи в някакъв си западнал мотел. Цялата история ме караше да се чувствам така, сякаш цялата бях покрита с мравки.
Ема постави слушалката на мястото й в момента, когато бравата на вратата се размърда. По дяволите. Тя бързо се скри под бюрото, свита на топка в тясното пространство, където обикновено влизаше столът, и го придърпа към себе си за прикритие. Моля те, дано не е той, мислеше си трескаво тя.
Женски глас тихо затананика. Юмруците на Ема бавно се отпуснаха. Върху бюрото се стовари дебела купчина листи, последвани от звука на нещо, пускано в метална кутия. Ема затаи дъх, докато жената обикаляше из кабинета; дебелият мокет заглушаваше стъпките й.
Когато бравата отново изщрака, Ема въздъхна дълбоко и изпълзя изпод бюрото, изправяйки се на треперещите си крака. Тя пъхна чековата книжка обратно в чекмеджето и избута стола назад, точно както го беше оставил господин Мърсър. Тъкмо беше излязла от стаята и завиваше зад ъгъла, когато чу глас зад гърба си.
— Доктор Мърсър!
Ема предпазливо надникна и видя една сестра в розова престилка, която подаваше някаква папка на някакъв лекар, който не се виждаше.
— Много благодаря — разнесе се познатият глас и кръвта на Ема се смрази. Това беше господин Мърсър. Защо се беше върнал толкова рано от конференцията?
Ема наблюдаваше ужасено как господин Мърсър бърза към кабинета си, стиснал папката в ръка, и затваря вратата зад гърба си. Пулсът й препускаше толкова бързо, че й беше трудно да диша. Само допреди миг тя беше в тази стая. Беше се разминала на косъм с него.
Господ й беше помогнал. Искаше ми се да кажа, че имах нещо общо с това… само че нямах.