Ема връхлетя в отворения асансьор и натисна копчето за приземния етаж. Когато вратата се затвори, тя се облегна на стената и се опита да успокои дишането си. Без малко да я хване.
Докато асансьорът се спускаше надолу, в мен бушуваше гняв. Ема вече не беше единствената, която правеше списъци: аз току-що бях започнала мой собствен, озаглавен „Лъжите на баща ми“. Верен съпруг? Грижовен баща? Ха! Замислих се за чековете, които беше писал на Рейвън, която и да беше тя. За дишането в другия край на линията, за евтиния мотел, в който беше отседнала. Замислих се за това как се срещат там и вършат неща, които дори не се осмелявах да си представя.
И накрая се замислих за това как баща ми оперира пациентите си със спокойни ръце, бавно, методично и точно. Можех само да предполагам, че по същия начин бе угасил светлината в очите ми и бе отнел живота от тялото ми.
27.
Това означава война
Когато час по-късно Ема сви в алеята, която водеше към дома на Мърсърови, тя с облекчение установи, че джипът на господин Мърсър не се вижда никъде. Тя се страхуваше да се прибере, но още повече се страхуваше от онова, което щеше да се случи, ако не се върнеше вкъщи. Момичето отвори входната врата и остави ключовете на Сътън до купчината пликове върху лъскавата черна масичка във фоайето. След това прекоси коридора, чиито стени бяха обсипани със снимки — Сътън и баща й, по време на почивка или семейни пикници, винаги усмихнати. Каква глупост. Дали през цялото време е мислел за Рейвън? За какво й е давал онези чекове? За бижута? За хотелски стаи?
Или просто й плащаше, за да я накара да си мълчи за онова, което ми беше причинил?
— Сътън? — извика госпожа Мърсър от кухнята. — Ти ли си?
Ема се спря в коридора, а госпожа Мърсър се появи иззад ъгъла. Момичето наведе глава, защото усещаше, че всичко, което беше научила досега, е изписано на лицето й.
— Здрасти, мамо — рече тя с необичайно висок глас.
Госпожа Мърсър беше събрала косата си на кок и беше пуснала малки кичурчета покрай ушите си. По лицето й нямаше никакъв грим, с изключение на лекия руж на скулите. Беше облякла черно долнище на анцуг и впита блузка с ципче, с логото на Адидас на гърдите. На ушите й все още висяха перлените обеци. Толкова е красива, помисли си тъжно Ема. И е толкова добра майка. Защо изобщо някой ще иска да я мами?
Точно този въпрос и аз не спирах да си задавам.
— Добре ли си, скъпа? Татко каза, че цяла седмица си учила усилено с момичетата — каза госпожа Мърсър и усмивката й се стопи. — Изглеждаш ми бледа. Нали стомахът не те е болял повече?
Бузите на Ема я заболяха от непрекъснатото усмихване.
— О, добре съм. Просто утре имам тест по немски. Ще бъде много труден. А оценката ми много зависи от него. — Тя почука с пръст по парапета. — Просто трябва да се затворя в стаята си довечера и да уча. Имаш ли нещо против поне този път да вечерям горе?
Устните на госпожа Мърсър се разтеглиха в усмивка.
— Разбира се, че нямам нищо против. Знаеш колко сме горди аз и баща ти с оценките ти от този срок.
Ема се заигра с връзките на чантата си. Мърсърови бяха във възторг от високите й оценки на тестовете, които я бяха отървали от наказанието заради кражбата от „Клика“. Всъщност господин Мърсър убеди съпругата си, че дъщеря им трябва да бъде възнаградена за упорития си труд. Но всичко това беше преструвка. Господин Мърсър знаеше, че момичето, което получава високи оценки, не е дъщеря му. Сигурно я награждаваше заради това, че се преструва толкова добре на Сътън.
— Ще си бъда в стаята. — Ема изкачи стълбите по две наведнъж. Затвори вратата зад гърба си и се свлече върху леглото. Входната врата се отвори и затвори, след това се отвори и затвори отново. Първо се прибра Лоръл, след това и господин Мърсър. От долния етаж се разнесоха високи, доволни гласове. На Ема й звучаха като скърцане на нокти по черната дъска. Единственото, за което можеше да мисли, беше обаждането от крайпътния мотел и дишането в другия край на линията.
Когато на вратата се почука силно, Ема подскочи. Преди да успее да каже нещо, бравата изщрака и вратата се открехна.
— Сътън?
Ема погледна към господин Мърсър. Той повдигна тъмнокафявите си вежди. До него стоеше Дрейк, който миришеше на някакъв сладникав кучешки шампоан.
— Прибрала си се. — Господин Мърсър държеше чиния със спагети в доматен сос. — Чух, че искаш да вечеряш тук. — Той застана на прага. — Учиш ли?