Ема продължаваше да го гледа. Той сигурно знаеше, че изобщо не учи, но продължаваше да играе играта, да се усмихва и очите му да блестят от гордост.
— Аха — промърмори тя.
Господин Мърсър кимна.
— Невероятно как ти се повиши успехът от началото на годината. Сякаш си една съвсем нова Сътън.
Ема впери поглед в одеялото на Сътън, като се опитваше да потисне гаденето си. Аз съм една съвсем нова Сътън, защото ти уби истинската, помисли си горчиво тя. Сега доволен ли си, че правя точно онова, което искаш? Доволен ли си, че можеш спокойно да продължиш малката си афера, гаден убиец такъв?
Внезапно тя повече не можеше да търпи присъствието му в стаята. Скочи от леглото, грабна чинията и приборите и му обърна гръб.
— Благодаря, татко — рече тя, изплювайки думите. После затвори вратата с ритник и врътна ключалката.
Точно така, сестричке, помислих си аз. Разкарай го оттам.
Щом се убеди, че господин Мърсър отново е слязъл долу, тя грабна лаптопа на Сътън и потърси в Гугъл местните мотели от веригата „Супер 8“. Вторият адрес й се стори познат — тя можеше да се закълне, че го е видяла на дисплея на телефона в кабинета на господин Мърсър. Момичето си пое дълбоко дъх и набра номера.
След третото позвъняване някой се обади.
— Мога ли да ви помогна? — разнесе се отегчен глас. Някъде отзад се чуваше звукът на телевизор.
Ема си пое дълбоко дъх.
— Можете ли да ме свържете със стаята на Рейвън Дженингс? — попита тя едва чуто.
Портиерът се прозя.
— Разбира се — отвърна той. — Моля, изчакайте.
Гърдите я стегнаха. Правилно беше предположила. Внезапно Ема се изпълни със сигурност, че е права и за всичко останало. Жената, която дишаше в телефона, сигурно бе същата, с която се срещаше господин Мърсър. Онази, с която Теър го беше видял в нощта, когато Сътън бе загинала. Същата жена, която баба Мърсър беше нарекла „отрова“.
Разнесе се изщракване, последвано от сигнала за звънене. Ема нервно потропваше с крак. Моля те, вдигни, моля те, вдигни.
Позвъняването беше прехвърлено на гласова поща — съобщението гласеше, че гостът, отседнал в стая сто и пет не е на разположение.
— Имам информация за Тед Мърсър — каза Ема, преди да успее да обмисли думите си. — Ще бъда в мотела утре вечер, точно в девет часа. Чакайте ме там.
После прекъсна линията и впери поглед в айфона на Сътън. Наистина ли искаше да го направи? Ами ако срещата с Рейвън беше опасна? Но пък кой би могъл да знае колко дълго щеше да остане тази жена в мотела? Това можеше да е единственият й шанс.
Аз също имах въпроси. Бях ли се срещнала с Рейвън през онази нощ в каньона? Или баща ми просто беше предположил, че съм я видяла и ме беше убил заради това? Какви смъртоносни тайни криеше тя?
Внимавай, Ема, помислих си аз. Може би влизаш в капан.
28.
Влизане с взлом
Миризмата на сухи листа гъделичкаше обонянието на Ема, когато в петък вечерта тя, Итън и Лоръл се изкачваха по стълбите към училището. Една кутия за обяд от неръждаема стомана, забравена до вратата на салона, проблесна под последните лъчи на слънцето. Беше седем вечерта, един час след като отборите бяха приключили с тренировките си — и половин час преди началото на бала. Лоръл и Габи бяха прави. Цялата администрация беше заминала на конференцията в Сидона, което означаваше, че нямаше защо да се притесняват, че директорката Амброуз ще нахълта в салона по средата на партито.
Пред задната врата на салона беше опънато кадифено въже. Биячът, когото Шарлът беше наела, стоеше до него със застрашителен вид, допълнен от слушалката в ухото и черните слънчеви очила.
— Здрасти — рече предпазливо Ема и му се усмихна. Той й кимна в отговор. Вратата на салона се отвори леко и без изщракване — Шарлът се беше погрижила за това, като беше залепила езичето с електриковосиньо тиксо.
Очите на Ема бавно привикваха към тъмнината. Лили, Шарлът и Мадлин, облечени в еднаквите розови рокли, които си бяха избрали в „Ла Енкантада“ предишния ден, вече бяха в салона, окачаха празнични знаменца, надуваха балони и подреждаха храната по масите. Залата вече беше трансформирана от миризлив салон по физическо в шикозен клуб с много завеси, маси и дори едно-две сепарета. Светлината беше приглушена, а в ъгъла диджеят гласеше уредбата си.
— Време беше! — извика Лили, стиснала в едната си ръка кълбо ленти с пъстроцветни знаменца, а в другата ръждясала ножица. Косата й беше вдигната на кок, а очите й бяха подчертани с дебела очна линия.