Ема хвана Итън за ръката.
— Да вървим!
Те се врязаха в тълпата. Момичетата тичаха към вратите и глезените им се кривяха на високите токчета. Момчетата минаваха напряко през пейките, спъвайки се в седалките. Един играч на лакрос, който си беше пийнал доста, се блъсна в Ема и я откъсна от Итън. Той започна да се отдалечава от нея като малка спасителна лодка, откъсната от кораба си.
— Итън! — извика Ема.
Учениците си пробиваха с лакти път напред. Във въздуха отекваха писъци и викове. Някой хвана Ема за рамото; тя се обърна и видя блестящите очи на Ниша.
— Побързай! — извика й момичето.
Ема се обърна към Итън, но той вече не беше на мястото, където го беше оставила.
— Итън! — извика тя. — Итън! — Погледна часовника си. Беше 20:40 часа. Трябваше да се махне от тук. Не можеше да пропусне срещата си с Рейвън.
Учениците се изсипаха в коридора, който водеше към паркинга, точно когато една полицейска кола спря пред входа. Ема се обърна и хукна в противоположната посока, по непознат коридор. Не спираше да поглежда през рамо, с надеждата, че Итън ще се появи отнякъде, но той беше изчезнал. Може би щеше да я посрещне отвън, помисли си тя. Знае къде да ме намери.
Тя продължи да тича по коридора; сандалите на Сътън бяха направили пришки по краката й. Коридорът беше тъмен и тя не виждаше почти нищо пред себе си. Стори й се, че в дъното забелязва някаква врата, но какво щеше да стане, ако тя не водеше наникъде?
Внезапно зад нея отекнаха стъпки.
— Ти! — разнесе се нечий глас.
Ема се обърна; веднага беше познала гласа. Куинлън. Естествено, че точно той щеше да я намери.
Но тя не можеше да му се остави — не можеше да му позволи да разбере коя е. Затича се още по-бързо, дробовете започваха да я болят.
— Ти, там! — Гласът на Куинлън прозвуча още по-близо. — Спри!
Ръцете на Ема се протегнаха напред и докоснаха нещо твърдо миг, преди тя да се блъсне в него. Тя отстъпи назад и видя библиотечни рафтове, пълни със стари учебници. Потърси опипом врата, но не намери.
— О, Господи — прошепна тя. Беше попаднала в задънена улица.
Уоки-токито на Куинлън изкряска.
— Хванах един — чу гласа му тя.
Ема погледна надолу, след това нагоре. Сърцето й замря. На няколко сантиметра над рафтовете проблесна малък прозорец. Който дори беше леко отворен. Пръстите й се вкопчиха в средните рафтове, тя стъпи на най-долния и започна да се изкачва. Библиотеката леко се разлюля напред-назад.
— Спри! — Фигурата на Куинлън вече се виждаше в коридора. Той тичаше с всички сили, вдигнал палката над главата си.
Ема се издърпа върху библиотеката и отвори прозореца докрай. Отворът бе достатъчно голям, за да успее да се промъкне през него. Тя се извъртя и изкара краката си през прозореца. Пръстите й се закачиха в металните жлебове на касата, тялото й се измъкна навън и тя скочи на земята. Коленете й се подгънаха, за да смекчат удара и дланите й се удариха в обраслата с трева земя. Ема побягна. Беше свободна. Беше успяла. А Куинлън така и не разбра кого едва не беше хванал.
Но аз изобщо не бях във възторг. Докато гледах как Ема тича в тъмното, си мислех колко по-добре щеше да е ако тя се беше хвърлила на пода пред Куинлън и му беше позволила да я завлече в участъка, дори това да означаваше, че ще я арестуват. Докато я гледах, аз осъзнах, че не искам тя да отива в онзи мотел — особено сама.
В онази стая я чакаха отговорите, сигурна бях в това. А с тези отговори идваше и опасността.
29.
Мотел Ад
— Намирате се на три километра от целта — разнесе се гласът на портативния джипиес. Не че Ема имаше нужда от упътвания — неоновата табела на „Супер 8“ светеше в далечината. Когато слезе от магистралата, стомахът й се беше свил от нерви. Само след три километра тя щеше да получи своите отговори. След 2,9 километра, 2,8 километра…
На кръстопътя тя сви вляво. По улиците почти нямаше автомобили и заведенията за бърза закуска от двете страни на пътя бяха зловещо празни. Ема подмина един „Арби“, един „Макдоналдс“, западнала закусвалня, наречена „Подковата“, пред която бяха паркирани два ръждясали пикала. Лекото ръмене премина в силен дъжд. Тя свали прозореца докрай и остави водата да се стича по ръцете й. Студът й помагаше да се фокусира. Трябваше да запази хладнокръвие независимо от онова, което щеше да открие в мотела.