Почти беше прекосила паркинга, когато светнаха някакви фарове. Ема се спря и засенчи очите си с длан. На едно от паркоместата се виждаше някакъв джип, който липсваше при пристигането й. Когато очите й привикнаха към светлината, стомахът й се сви на топка.
Това беше господин Мърсър.
30.
Спринт към закусвалнята
Вратата на колата се отвори преди Ема да успее да побегне. Тя отстъпи назад към стената на мотела, а бащата на Сътън излезе от колата. Лицето му беше изкривено от гняв и раздразнение.
— Какво си мислиш, че правиш тук, по дяволите? — извика той.
Ема се опита да изпищи, но от устата й не излезе глас. В съзнанието й проблеснаха картини за онова, което господин Мърсър би могъл да й причини.
— Остави ме на мира! — изписка тъничко тя.
— Влизай в колата! — излая господин Мърсър.
Ема се плъзна покрай перваза на прозореца, опипвайки стената с мокрите си пръсти. Може би щеше да успее да се шмугне в сенките и след това да побегне. Да отиде в „Подкова“, да разговаря с Рейвън, да се обади в полицията…
— Казах да влезеш в колата!
Ема се завъртя на пети и побягна. Зад нея се чу трясък от затваряне на врата и стъпки. Токчетата й тракаха силно по тротоара; левият й глезен се изкриви и тя потрепна, но продължи да тича. Въпреки това стъпките я доближаваха. Когато се осмели да погледне през рамо, тя видя, че господин Мърсър почти я е настигнал.
Тичай! — изкрещях аз. — По-бързо!
Ема се опита да си поеме дъх; гърлото й пареше. Покрай стените на мотела танцуваха черни сенки. Намираше се толкова близо до колата на Сътън — само още няколко метра, преди да успее да се заключи в нея. Тя зави зад ъгъла и се затича по задния паркинг. За щастие успя да отвори вратата и да пъхне ключа в стартера преди бащата на Сътън да я настигне. Бръмченето на двигателя я изпълни с облекчение.
Тя излезе на заден ход от паркомястото и зави към изхода на паркинга. В огледалото за обратно виждане тя забеляза господин Мърсър, който се спря и облегна длани на коленете си. Изглеждаше задъхан, като че ли не успяваше да си поеме дъх. Добре, помисли си Ема и бързо се отдалечи от хотела.
Когато излезе на главния път, тя натисна докрай педала за газта. Караше с пълна скорост, стиснала здраво волана. В далечината се появи закусвалнята. Ема взе последния завой и влетя със свистене на гумите в паркинга. Тук щеше да намери всички нужни отговори. Рейвън трябваше да е вътре. Защото ако я нямаше, какъв трябваше да е следващият й ход? Не можеше да се върне в дома на Мърсърови. В това беше абсолютно сигурна.
По-късно се оправяй с това, помислих си аз. Сега просто влез вътре.
Сградата на закусвалнята беше дълга и тясна, със сивкави стени, плет, който имаше нужда от подкастряне и прозорци, през които се виждаха клиенти, които ядяха пържени картофи, пиеха кафе или преглеждаха менюто. Над входа примигваше мижава лампа, а тротоарът беше обграден от повехнали кактуси. Ема спря на паркинга зад закусвалнята — не искаше господин Мърсър да види колата на Сътън от пътя, докато се прибираше у дома.
Дъждът продължаваше да вали, затова тя се затича към входа. Когато отвори вратата, звънна мъничко звънче и в носа я удари миризмата на пържени яйца и мазен бекон. Наредените зад щанда готвачи гласяха бургери, а сервитьорите разнасяха по сепаретата кани с кафе и салфетки с прибори.
— Мога ли да ви помогна? — попита я управителката със сънливи очи и накъдрена коса. Тя огледа Ема с любопитен поглед, като очевидно се чудеше какво търси момиче, облечено в скъпа розова парти рокля и размазан грим, в една закъсала закусвалня в петък вечерта.
— Ъъъ, имам среща с един човек — промърмори Ема. — Ще си намеря място.
Управителката сви рамене.
— Както желаете.
Сепаретата бяха почти празни, а по останалите маси седяха най-различни хора: три тийнейджърки, една възрастна двойка, която се държеше за ръце и двама мъже с яркочервени тираджийски шапки, които пиеха кафе. Никой не приличаше на жена, с която господин Мърсър би могъл да има любовна връзка — освен това никой не я гледаше изпитателно, готов на конфронтация.
Ема тръгна между масите с разтуптяно сърце. В дъното имаше врата с надпис „ЖЕНИ“. Ема я бутна и сбърчи нос при острата миризма на лимоновия освежител за въздух.
— Ехо? — извика тя и тасът й отекна в розовите плочки. — Има ли някой тук?