Бавно минах покрай кметството, поспрях се пред паметника на Владислав Оркан, син на планинец от Поремба Велка, поет и общественик на Подхале, който беше посветил цялото си творчество на този регион.
Все повече ме заинтригуваше изчезването на моя опекун. Дали наистина ме е оставил на мира? Имах още доста свободно време. Разхождах се бавно по пазара, спирах се пред витрините на магазините, пооглеждах се скришом. Стараех се да не показвам, че той ме интересува. Ако ме следи по поръчение на „онези“ — а тъкмо това предполагах, — можех да направя оптимистичния извод, че те днес ще се свържат с мен. Иначе защо щяха да се интересуват от мен?
Обиколих за втори път пазара и свих по улица „Шафларска“, водеща към Закопане. Ускорих крачка, тук имаше малко минувачи, оставих зад гърба си няколко ниски кооперации и няколко вили, после пак свих в някаква забутана, неподдържана пресечка. Ако онзи вървеше след мен, непременно щях да го видя. Уличката беше застроена нагъсто с дървени или измазани тухлени къщи. Много от тях стояха ребром към тротоара, сякаш бяха залепени към стопанските постройки, разделяха ги тесни дворчета, което създаваше впечатление за смесване на селски привички с градския живот. Къщите бяха изградени без ред и правило — едни по-близо до улицата, други назад в дворовете. По-късно научих, че някои от тях представляват ценни образци на старото строителство по тези места. Обаче тогава това разположение на постройките просто ми предоставяше идеални условия да проверя дали съм следен, както и лесно да се отърва от опашката си… Петнайсетина минути обърквах следите си, насочвайки се извън града. Сега вече бях сигурен, че онзи тип не ми тъпче по петите.
Наближих мястото на срещата. Още на двайсетина метра от моста забелязах на него момиче. Стоеше до парапета и буташе с крак камъчета в реката. Обърна се няколко пъти към улицата, по която вървях аз. Край мен мина някакъв камион, премина моста и изчезна в града. Облакът прах, който се вдигна по пътя, закри за миг хоризонта. Спрях се край пътя, гъстият прах се навираше в носа и очите ми. Докато стигна до моста, момичето се отдалечи от парапета и покрай пътя стигна до дърветата от другата страна на реката.
„Може да не е тя“ — помислих си. На моста застанах до парапета, от студеното течение на Дунаец повяваше приятна хладина. Момичето стоеше в сянката на дърветата и сякаш се колебаеше дали да се върне, или да продължи нататък. Направи движение, сякаш ще тръгне към мен, но не го направи. През моста премина хлапак на велосипед, а непосредствено след него двама работници, единият от които погледна към момичето, бавно стигнаха моста, спряха се на него, запалиха цигари и продължиха към Нови Тарг.
Момичето се позабави още малко и с лека крачка се върна на моста. Спря се близо до мен. Беше по-ниско от мен с една глава, облечено в ленена блузка и поизбеляла синя пола на пъстри цветя. В ръка държеше вехта голяма чанта. Виждах само профила й. Направи ми впечатление гърбавият, безформен нос. Тъмната й коса беше прибрана в плитка около главата, а на раменете си носеше зелен шал, красиво вързан отпред. Изглеждаше на около двайсет и пет години. Имаше вид на местна жителка.
Тя ме погледна любопитно. Едва сега видях ясно лицето й с доста простовати черти. Постояхме един миг в мълчание. Колебаех се дали да пристъпя към нея, още повече че забелязах друго момиче да върви към моста. А ако е то?
„Тя наистина носи зелен шал — помислих си, — но липсва вторият елемент за разпознаване. По уговорка трябваше да държи в ръка борово клонче.“
Не се колебах дълго. Тя се наведе и извади от чантата клонче, като ме погледна очаквателно. Сега бях сигурен. Приближих се и рекох с усмивка:
— Искам да наема стая в Кованец.
— За кого? — отвърна с нисък глас, усмихвайки се кокетно. Очите й бяха големи, сякаш замъглени.
— За леля Катажина.
— Ще ви заведа на номер трийсет и седем.
Обхвана ме смесено чувство на радост и опасение. След изричане на паролата всички съмнения се изпариха — бях установил контакт с бандата, нейната свръзка стоеше пред мен. Какво ще стане след час, след няколко часа? Започваха истинските действия. Припомних си старата фраза: „Заровете са хвърлени.“ Тези думи според легендата изрекъл Юлий Цезар, преминавайки река Рубикон. Засмях се в себе си на това сравнение.
— Да тръгваме — обърнах се към момичето, което ме гледаше любопитно.
— Чакат ни два часа път — поясни. — Ще повървим най-напред край реката, а после нагоре…
Тръгна пред мен с лека, пружинираща стъпка. От широката пола изглеждаше по-ниска, отколкото беше в действителност. Слязохме по ската край моста. На другия бряг на Дунаец забелязах мъж, който по фигура ми заприлича на онзи с кафявия каскет. Но от това разстояние не можех да бъда сигурен. Когато слизахме от ската, той седеше в сянката на шубраците, откъдето можеше да наблюдава какво става на моста. Сега стана и се затича по ската от другата страна на моста. Обърнах се още веднъж, но нищо не видях, вече се беше скрил зад насипа на пътя. Момичето водеше, вървях след него по тясната пътечка, която се виеше над каменистия бряг на реката. Водата беше чиста и толкова прозрачна, че се виждаха камъните по дъното.