— Край на играта! — обърнах се остро към моя пазач. — Искам да говоря с командира.
В същото време се приближих до него. Той скочи и сложи ръка на дръжката на стърчащия изпод колана му парабел.
— Не се изхвърляй!
— Не съм пасъл крави с теб! — изръмжах. Тутакси дотича вторият бандит, онзи с бергмана.
Беше по-любезен, увери ме, че след малко ще пристигне командирът на групата. Поисках да ми върнат моята раница, в нея бяха всичките ми цигари. Подаде ми я, без да каже нищо — забелязах, че я беше преровил основно.
Успокоих се. Знаех как постъпват в бандите с хората, към които имат някакви подозрения. Поне веднъж биха ме цапардосали по мутрата. Дано само добре разиграя разговор с главатаря.
След миг чух бързи стъпки и пред „колебата“ се изправи Харнаш. Познах го веднага, бях запомнил чертите му от снимката, с която разполагахме в Краков.
Ето че пред мен стоеше последният командир на страшната банда в Подхале, който се беше провъзгласил за наследник на главатаря на главатарите Оген. Тъкмо той сега размахваше наляво и надясно смъртни присъди, той не се поколебаваше да убива дори приближени на бандата хора, ако ги заподозреше в макар и дребна нелоялност.
— Значи това е вашето гостоприемство! — започнах пръв. — Така се държи банда гамени, а не уважаваща себе си група.
— Ще поговорим на четири очи — отвърна уклончиво той и отпрати моите пазачи.
Сега, сега ще се реши всичко! Сърцето ми биеше силно. Ако не издържа, нищо няма да ме спаси.
Когато бях хлапак на дванайсет-четиринайсет години, мечтаех за своето голямо приключение. Търсех го в четените със затаен дъх романи. Преживявах съдбата на измислените герои. Не пропусках нито един каубойски филм. Търчах на сутрешните прожекции в кино „Лъч“, където за двайсет и пет гроша проседявах в неугледната кинозала по няколко прожекции. Допадаха ми невероятните приключения на героите със силни характери. Във въображението си бях изградил образец на положителен, неустрашим герой. И все сънувах голямото приключение, непобедимия шериф със сребърна звезда на гърдите, който винаги застава на страната на справедливостта, с няколко изстрела от колта натръшква бандитите и излиза невредим от всяка опасност…
Животът е по-различен от филмите и младежките мечти. „На ти сега, братле, голямото приключение! Каква полза ще имаш от пистолета против бандата, въоръжена до зъби с автоматично оръжие, в такъв затънтен пущинак, където не можеш да разчиташ на ничия помощ? Какво от това, че ще ти организират погребение с военни почести? Възможно е и никой да не намери тялото ти, затрупано някъде с планински камъни. Хиляда и не знам кое там досие на служителя от Държавна сигурност еди-кой си ще отиде в архива, а семейството и близките ще научат, че е загинал в борбата за утвърждаване на народната власт; останалото за дълги години ще остане тайна…“
— Изобщо няма да разговарям с вас, господине — подхвърлих на Харнаш, — тъй като не знам кой сте вие.
Ударът беше точен, изненадах го с тези думи. Поисках да извика свръзката, която да потвърди пред мен, че съм установил контакт именно с групата. Единствената гаранция, че съм на прав път, беше паролата, разменена с нея на моста. Командирът на бандата не можеше да отрече, че разсъжденията ми са логични, и извика момичето. Едва след това пристъпихме към разговор.
— Значи казваш, господине, че си офицер за свръзка на Центъра?
— Какво ви учудва? — отговорих. — Нали вие самият искахте контакт с щаба. Във връзка с това аз получих поръчението да се договоря с вас. Така ли ще изглежда нашето сътрудничество?
— Айде, айде — прекъсна ме Харнаш. — Не бяха малко тия, дето искаха контакт с нас още по времето на Оген, че и по-късно. Няколко от тях излязоха предатели — повиши тон той. — И какво стана с тях, мислиш? Пренесоха се на оня свят! Работата е там, че представителят на Центъра вече пристигна, на две крачки оттук е, а аз сега разговарям с вас любезно и ви питам: откъде научихте паролата, разпознавателния знак и мястото на срещата?
Харнаш изрече всяка дума от въпроса си отчетливо, акцентирайки почти на всяка сричка… Погледите ни се срещнаха. Той ме гледаше изпитателно, но аз издържах погледа му. Опитах се да спечеля поне няколко секунди за размисъл. Посегнах към пакетчето цигари. Стегнах се вътрешно, сякаш за скок. Извадих цигара, драснах клечка кибрит по кутийката, изгасна. Извадих друга — само дано ръката ми не потрепери, — запалих цигарата, дръпнах веднъж, втори път.