Според едно народно предание преди много години на Старе Верхи имало кръчма. Нападнали я разбойници от Орава. Собственикът ги отблъснал и убил един разбойник. След години неговите другари си отмъстили — завързали кръчмаря с нагорещен синджир и го удавили в реката.
Може би на същото място, където някога според местната легенда е била кръчмата, после са построили хижата. По време на окупацията там имало база на партизани, борещи се против германците. През есента на 1944 година хитлеристите нападнали временно отседналия в хижата отряд на Бартек и я изравнили със земята. На това място сега трябваше да се срещна с командира на последната банда в Подхале.
Трябваше да покоря пътя дотам за четири часа. Вървях нагоре, не беше много стръмно. След един час ход вече не виждах курорта. Над Рабчанската котловина беше надвиснал сивият килим на мъглата. Дъждът ръмеше все по-слабо и накрая спря. Към запад подухваше вятър, който изсушаваше подгизналите планински ливади.
„Може пък наистина да се разясни“ — заговорих си сам. Чувствувах се ужасно самотен. Сега вървях през гората, цялата обвита с леко люляна от вятъра мъгла. Освен мен нямаше жива душа. Колкото повече приближавах, толкова по-упорито мислите ми се връщаха към получената от Стария задача. Той беше прав, несъмнено. Концепцията се основаваше на логични размишления. Но после какво?
Засега нито Стария, нито аз можехме да отговорим на този въпрос. Ще успеем ли да реализираме начертаната програма? Съмнявах се дали ще мога да преодолея недоверието на щаба на бандата.
Погледнах часовника си. След по-малко от час ще стигна на уговореното място, може и по-рано. Вървях доста по-бързо от обикновените туристи, никъде не бях спирал. Някъде по пътя се падаха склоновете на Ма-чейова, за която спомена Харнаш. Възможно беше да съм я минал. Хоризонтът беше все така скрит в мъгла. Не можех да се ориентирам къде се намирам. От време на време откривах знаците. Ако не бяха те, толкова пъти щях да объркам пътя! В един момент ми се стори, че в гората се мярна фигурата на някакъв мъж. Спрях се, ослушах се, обаче не видях никого.
След десетина минути разбрах, че не ми се е привидяло. От гората се показаха двама войници с автомати в ръце.
— Стой, ще стрелям! — извика единият. Застанах на няколко метра от тях.
— Кои сте вие?
— Корпус за вътрешна сигурност, приближете се! — наредиха ми.
„Ама че история! — помислих си. — И какво да им кажа сега? Че при такова време съм тръгнал на екскурзия, няма да повярва и най-наивният човек. Само това оставаше — да ме задържат. На сто-двеста метра оттук може да са се притаили «Вярусите». Възможно ли е заповедта да се прекрати преследването на бандата да не е стигнала до някоя военна част? Нали те могат да ме обвинят, че съм помагач на бандата, могат също успешно да провалят всичките ми шансове да установя контакт с Харнаш. Разузнаването на «Вярусите» по тези места е толкова добро, че вестта за моето задържане ще достигне до тях — тези войници трябва да ме заведат някъде. Каква полза, че после всичко ще се изясни, че ще бъде достатъчно да разменя само няколко думи с командира на това подразделение? Ако бандата разбере, че съм бил задържан и освободен, толкова по-зле, в такъв случай ще се проваля и цялата акция ще отиде на кино.“
Погледнах трите нашивки на този, който пристъпи към мен. Поколебах се дали пък да не му кажа, че отивам при бандитите с важна мисия… Ще повярва ли? При това положение едва ли.
— Моля, документите — нареди той.
Извадих паспорта и му го подадох, без да кажа дума.
Напрегнато чаках решението му. Добре че и този път не взех пистолета си.
— Какво правите тук? А може би е член на бандата? — обърна се към своя колега.
— На почивка съм в Рабка — казах адреса и името на хазайката, както и адреса на моето ново жилище на улица „Кармелицка“, в което ме беше завел Стария, — тръгнах на екскурзия до Нови Тарг през Турбач, мислехме времето ще бъде по-хубаво.
— Какво ни будалкате? Като ви заведем в Държавна сигурност, гражданино — с презрение изрече той, — ще запеете друга песен!
Другият през цялото време мълчеше и само ме гледаше изпитателно. Правех се, че не разбирам за какво става дума. Сержантът разгледа внимателно моята поомачкана лична карта.
— А удостоверение за работа? — попита. Извадих от портфейла удостоверението, че работя в пощата в Краков. Зарадвах се, че го взех от Стария преди заминаването.
— Не разбирам защо е тази проверка — обърнах се към сержанта. — Виждате, че всичко е наред.
— Ще видим — измърмори той под носа си. — Засега сте свободен.
Не бих искал да се възползувам от това разрешение подозрително бързо. Камък ми падна от сърцето. Извадих пакетче цигари, почерпих военните, размених с тях няколко приказки и едва тогава продължих. Изминах може би петдесетина метра, но все още се опасявах, че ще размислят и ще тръгнат подир мен. „Ама че приключение! Кой би допуснал, че именно наши хора ще провалят подготвената с толкова усилия акция! Не са виновни тези от патрула; виновен е някой отгоре, че нещо в нашата машинка не върви както трябва“ — мислех си с тревога.