— Това вече Юркув ли е? — попитах.
— Любомеж — отвърна Гриф. — Трябва да поразпитаме дали е чисто.
След миг при нас дойде Харнаш, погледна часовника си и се обърна към Гриф:
— Яшек трябваше да е тук вече.
— Нека Шатан иде до къщата — посъветва го Гриф.
Главатарят на бандата се огледа на всички страни, сякаш искаше да проникне с очи в непрогледната тъмнина. Над нас се кълбяха облаци, закриваха небето, този ден вечерта падна по-рано от обикновено. Харнаш продължи да се ослушва. После безшумно отиде до залепилия се за кръста Шатан. Казаха си нещо. Откъм селото се дочуваше сегиз-тогиз само кучешки лай.
— Бих заповядал да ги изтровят — прошепна Гриф. — Те винаги ще подушат човека, ще вдигнат шум.
Шатан побягна крадешком към близкия двор, прескочи плета и се приближи до къщата. Завързаното на колибката куче дръпна веригата и заскимтя. Чух тихо потропване по стъклото, светлината в прозореца угасна, някой отвори вратата. Две приведени мъжки фигури притичаха към шефа на бандата, който чакаше при кръста. Шатан и вероятно онзи, Яшек. Явно му е било омръзнало да стърчи край пътя.
— Той е наш човек, от мрежата — обади се Гриф. „Значи срещнах първия“ — помислих си. Едно от звената на веригата…
Харнаш даде знак — приближихме се до тях.
— Наоколо е спокойно — информира Яшек. Беше местен жител, на двайсет и няколко години. Виждаше се, че от всички е най-близък с Шатан.
— А как е в Пшислоп и Шчава? — продължаваше да разпитва Харнаш.
— И там е спокойно — отговори селянинът. В ръката му тлееше прикрита цигара.
— Отиваме към Шчава — реши Харнаш. — Ще ни заведеш ли? — обърна се към Яшек. Той кимна.
— Ще почерпите водчица — промърмори.
Минахме откъм задните дворове на селцето. Черковната кула се забелязваше отдалече. След десетина минути мижавите светлини на Любомеж изчезнаха в мъглата. Сега вървяхме в друг ред. Първи водачът, който като местен човек можеше без опасения да се движи из околността, едва на известно разстояние след него осигуряването на бандата и ние, „основната сила“ с картечниците.
Аз с мъка си мърдах краката, тежаха като оловни, но се стараех да не изоставам. А те цепеха напред, закалени от вихрушки, дъждове, снежни фъртуни, прескачаха като елени острите камъни, хлъзгавите скални издатини и стърчащите клони на дърветата. Бяха като дивите животни, част от тази планина и тази гора.
Отдалеч пробляснаха светлините на нечии прозорци. „Това е Пшислоп“ — обади се някой. Преминахме после бързото течение на Каменица през брода. На моста можеше да има засада. Придошлата вода стигаше над коленете, пълнеше обувките, мокрите панталони прилепваха към прасците. И пак нагоре, и пак надолу, после през поляната. Тъмно, на няколко крачки не се вижда нищо. Загубих представата за време. Колко дълго траеше този убийствен марш?
Накрая пак замига някаква светлина. Дано е вече тук… Харнаш подсвирна през зъби. Спряхме на часа.
— Яшек, провери явката — нареди Харнаш. Достигнали сме целта. Изпитах облекчение, което трудно може да се опише. Чакахме петнайсетина минути, а може и повече, докато Яшек се върна. Най-сетне се появи.
— Можем да влезем — подхвърли на главатаря. Промушихме се през дупката в плета и открехнатата врата на пруста. В стаята ни посрещна сънена жена с опушена лампа в ръка.
— Закрийте прозореца — посъветва Гриф, — светлината се забелязва отдалече.
В стаята влезе възрастен мъж, сигурно беше стопанинът. Оправяше припряно своя омазнен сукнен панталон.
— Да не ви е видял някой, че лоша работа!
— Кой ще ни види, тъмно е, да си извадиш очите! — отвърна му Харнаш. — А вие, дядо, какво сте такъв страхлив? Умрелия от страх изпращат го с пръдня… Нашата кожа скъпо струва.
— Абе скъпо — обади се стопанинът, — ама всяка би могла да се купи. Кога ще ви омръзне да разбойничите?
— Когато прогоним болшевиките и настанат други времена — отговори Харнаш.
— От толкова години все тази песен слушам. Ти ли ще ги прогониш? Вие сили нямате.
— А вие имате ли? — запита Шатан.
— Нямам — отсече старецът, — затова се боя. И пари няма, мизерия…
— Ама ние пари имаме — вмъкна Харнаш. Старият мъж погледна изпод вежди, но с интерес главатаря.
— Ще погледна дали всичко е наред навън, оставете ми глътка водка — измърмори и излезе от стаята.