Въпреки че се постарах да изложа необходимостта от среща с другата група възможно най-некатегорично, забелязах, че Харнаш и заместникът му се обезпокоиха от тази евентуална среща. Не се върнах повече към темата, която събуди такава тревога у главатаря на „Вярусите“. Разчитах на това, че ще успея да разсея неговото недоверие с нови аргументи. Разбрах, че избързах с това предложение. „Трябва да дозирам информацията по-деликатно — помисилих си, — капка по капка…“
Привечер се върнахме в плевнята. Вдигна се силен вятър, за който още през деня сигнализираха предателската тишина и падащият от Татрите сух, топъл въздух. Вихрушката долетя ненадейно, спираше дъха, разсичаше въздуха с шум и свистене, за един миг обхвана целия масив на планината и горите, претърколи се през поляната, подгони тежките облаци, закрили изцяло звездното небе.
Приседнахме в ъгъла на плевнята. Прахът от старото сено дразнеше носа и очите. Старите греди скърцаха и пъшкаха отчаяно. Вихрушката заглушаваше думите дори като крещяхме.
Чакахме идването на човека от Рабка. Възможно беше да закъснее, в такова време не е лесно да се катериш в планината. Мъчех се да подредя в мислите си това, което обсъдих с Харнаш. Дали изчерпах всичко, което ми беше възложил Стария?
Да замразя изцяло дейността на бандата, да обоснова забраната да се извършват акции с необходимостта да се приспи бдителността на ДС — това успях да постигна. Да ги подготвя психически за сътрудничество с групата, действуваща в съседния район, а по-нататък и за среща на бандата с онази група — много важно, но… може да има възражения. Припомних си резервираността и безпокойството на Харнаш. Наистина са много предпазливи. Няма да е лесно да ги вкарам в засадата. Да им изплатя парите — най-лесното, вече ги изплатих. Площадките за парашутни скокове и хвърляне на пратки — добра идея, реализирането й ще ми осигури поне две седмици оставане в бандата. Ще се наложи лично да огледам местата, които предложи за тази цел Харнаш, мога да се поназландисвам, че не всички са подходящи за площадки.
Контактът с организацията в Буковина и връзката със Словакия ще обсъдя с главатаря по-нататък, в подходящ момент, за да не събудя подозрението му. Разшифроването на мрежата от помагачи по места също е важна задача, обаче твърде деликатна, за да пристъпя към нея прибързано.
Чакането ставаше все по-тягостно. Очаквах с нетърпение новините от Стария. Може пък да прочета нещо между редовете… Знам, не може да напише нищо специално за мен. Пощата се цензурира от бандата.
Мислите ми се върнаха към нападението и убийствата в Скотники. Кой ли е бил извършителят? Само дано ги хванат… Сигурно Стария и моят началник знаят вече нещо. За щастие не са „Вярусите“. По това време бях вече в бандата и се чувствувах до известна степен отговорен за нейната дейност. Пак добре, че успях, да спася живота на момчето, което срещнахме вчера през нощта. Харнаш като нищо щеше да му стреля в челото, ей така, за всеки случай.
Вятърът блъскаше с неотслабваща сила по стените на нашето убежище. Някаква дъска се отчупи от покрива и падна с трясък, удряйки се в подпорната греда на плевнята. Заспах. Тази нощ винаги бдителният Харнаш не постави постове. Не вярваше, че някой ще се осмели да излезе в планината, да тръгне при такъв вятър и тъма.
Чакахме търпеливо.
Две момичета, омотани чак до носа с дебели, големи шалове, вървяха бавно по пътеката към плевнята. При нас бяха около пладне. Вятърът вече беше поотслабнал, оставяйки доста опустошения, само на няколко метра от нас стърчеше голият ствол на пречупен смърч. Над главите ни бяха надвиснали тъмни облаци, толкова ниско, че сякаш беше достатъчно да се изкачиш на най-близкия хребет, за да ги докоснеш.
— Идват — каза Харнаш.
Беше забелязал двете момичета. Тръгна да ги по-срещне по пътечката, извиваща се край гората. Аз тръгнах подир него. Спряхме до пречупеното дърво.
— Страшно е сама да вървиш при такова време в планината — рече задъханото момиче. — За две е по-лесно. Маришка искаше да ви види.
Познах свръзката на бандата, Зошка, която ме доведе на първата среща. Втората девойка беше малко по-висока, русокоса. Имаше интересни, големи сини очи в рамка от тъмни мигли. И двете момичета дишаха тежко, уморени от дългия път.
— Бях там, на пощата — започна Зошка. — Накрая дойде при мен една „градска“. Най-напред седеше на пейката, не й обърнах внимание, приближи се чак когато отидох малко по-настрана. Вече си мислех, че няма да дойде. Каза ми, че около пощата се въртял някакъв милиционер, не искала да му се набива в очите, затова изчакала. „Градска“, ама хубава и предпазлива.