— Като дойде при нас, имаше пистолет, сега е у Харнаш, и поне сто хиляди злоти. Остана в групата, ходи с нас няколко дни, както вие сега, и беше учен човек, също като вас — Гранджаж замълча за миг. — И неочаквано една нощ Харнаш дойде при мен, беше пиян, и ми нареди да го застрелям. Опъвах се, дотогава никого не бях убивал, не ми беше ясно защо пък точно аз трябва да го застрелям. Харнаш ми перна един в зъбите и ме накара да отида с него. Оня спеше. Харнаш му извади изпод главата пистолета и го ритна в ребрата. Човекът скочи, не разбираше какво става. Харнаш го гръмна в челото, тръшна го с един изстрел. „И с тебе, пикльо — рече, — ще направя същото, ако още веднъж откажеш да изпълниш моята заповед.“ После отседнахме край Шчавница — продължи Гранджаж. — Харнаш взе трима души, и аз бях сред тях, и отидохме в някакво селце в Пенините. Един стопанин не бил заплатил наложената му контрибуция. Заобиколихме къщата му около полунощ. Не искаше да отвори. Тогава до прозореца отиде един от нашите, в милиционерска униформа. Чак тогава жена му отвори. Другите нахлуха вътре, стопанина го нямаше, беше избягал в обора. Харнаш го откри в сламата под яслата, доведе го в къщата и ме извика. Аз стоях дотогава на пост. Заповяда ми да го застрелям. През живота си никого не бях убивал, но трябваше да го направя, иначе мен щяха да утрепят. Всеки новопостъпил в групата трябва да изпълни присъда. Така е наредил Харнаш, казва, че това обвързва, Оген го бил научил. Стопанинът имаше дъщеря, горе-долу на осемнайсет години. Хубаво момиче, с дълга плитка. Същата нощ я взеха със себе си. Трима отидоха с момичето в гората. Мен ме оставиха да пазя. После се върнаха, смееха се, че са си „поиграли“ с нея и са я пуснали. В това село мен ме познаваха. Харнаш знаеше, че съм от тия места. И всички там знаят, че аз съм застрелял оня, дето не искаше да плати контрибуция, и сигурно си мислят, че аз съм изнасилил неговата дъщеря…
Гранджаж млъкна и пак ме загледа, като че ли очакваше как ще реагирам. Може би реши, че е казал повече, отколкото е трябвало. Погледнах го, но не можах да кажа нищо. Преди да си отворя устата, дочухме стъпки. Все така седяхме в сянката на клонестия ясен. В лунната светлина до вратичката в плета видях мъжка фигура. Мъжът вървеше с девойка, държеше я за врата. Чухме част от разговора им:
— Обичаш ли ме? — попита тя.
— Като ми даваш, те обичам — отвърна той и я притисна още по-близко до себе си.
Познах гласа на Харнаш. Значи вече се връщат от Сромовице. Не ни забелязаха и изчезнаха в двора. След малко изскърца вратата на плевнята. Гранджаж и аз се върнахме в къщата. Там заварихме ония, които бяха придружавали главатаря, и Маришка. Пиеха водка.
— Харнаш и Зошка отидоха да ви търсят — каза Маришка.
Шатан, вече добре направил главата, дръпна момичето към себе си. С другата ръка изби в коляното си тапата на половинлитрова бутилка и наля в три бурканчета от горчица. Едното подаде на мен, второто на домакина, а третото вдигна нагоре.
— За здравето на господин поручика — изфъфли. — Пийни, Маришка, но внимавай — и ме погледна многозначително.
Маришка отпи и върна на Шатан останалото. Изпих с погнуса няколко глътки самогон и оставих чашата. Русокосата намести кокетно кичурчето коса, което беше паднало на челото й, и подаде чашата на Гранджаж. Той я изпи до дъно. Шатан продължи да опипва Маришка, и тя беше на градус, противеше се или само се преструваше на недостъпна. Продължиха да се закачат. Ятакът, също на градус, затананика на местен диалект. Шатан му пригласяше със своя нисък, пресипнал глас:
Съседът му продължи с пиянски фалцет:
Шатан разля в чашите останалата в бутилката водка. Аз само наквасих устни. Още бях под впечатление на разказа на Гранджаж. В стаята влязоха Харнаш и Зошка.
— Поне си изтърси сеното от полата — подхвърли шеговито Маришка. — Добре сте ги търсили…
— Че на теб да не ти забранявам! — тросна се Зошка.
— Какво сте се разкрещели? — обърна се остро Харнаш към Шатан. — Могат да ви заберат оттук като мед от кошер!
Зошка отиде до стопанката, която се въртеше около печката, и започна да й помага да разбие яйца за пържене. Харнаш извика Гранджаж и му нареди да отиде на пост. Младежът погледна със съжаление към цвърчащите яйца в тигана, взе под мишница автомата и мълчаливо излезе. Харнаш отиде до стената, приседна до мен на едно трикрако столче, бръкна в джоба на английското си яке и ми подаде две кибритени кутийки. Кимна към Зошка — разбрах. Беше пощата която тя беше донесла от срещата в Краков. Искаше ми се възможно най-бързо да се запозная със съдържанието им. Но моментът не беше подходящ — нямаше да седна да разшифровам нарежданията на щаба пред тия свидетели. Трябваше да спазвам елементарните изисквания на конспирацията.