— Имаш хубави очи, Зошка — обърнах се към момичето, за да отклоня разговора в друга посока. Тя отметна косата си, вземайки манерката от моята ръка, благодари с усмивка и ме погледна с дълъг, дълъг поглед на блестящите си кафяви очи. Струваше ми се все по-привлекателна, дори движението на ръката й, с което надигна към устните си манерката, ми се видя нелишено от чар.
— Капитан Антони умее добре да си пийва — започнах да импровизирам, — най-много обича уиски, това е шотландска ракия, само че много по-силна от нашата. Англичаните я пият с газирана вода, но поляците се познават по това, че разреждат с вода само първата чаша, а после си доливат само уиски. Антони е стара лисица, бил е на Запад най-дълго от всички нас.
Водката увеличи моята самоувереност, разпали въображението ми, заразказвах им за моите приключения в американската зона на Германия, за диверсионното обучение, за работата на разузнаването, за бързата стрелба от пистолет на бедрото, за упражненията, когато ме хвърляха в помещения, където на четирите противоположени стени бяха поместени четири мишени, човешки фигури, и за четири секунди трябваше да се улучат поне три от тях…
През короните на дърветата се провиждаха светлините от селото, струваха ми се замазани, привиждаха ми се ту близки, ту неестествено далечни. Главата ми беше замаяна, светът странно се въртеше, а звуците на цигулките и все по-веселите сватбени песни дразнеха ушите ми.
Харнаш се забавляваше с парабела.
— Вече не бих могъл да живея без оръжие — изфъфли сякаш сам на себе си. — Пий, Хенрик — подаде ми манерката. — Кажи как беше в тия Швентокшиски планини — намекваше за една от историите, които им бях разказвал, пробутвайки подготвената от Стария легенда. — И капитан Антони ли беше там партизанин?
След това ми говореше нещо май пак Харнаш, а може би беше Шатан, думите му с мъка достигаха до съзнанието ми, най-накрая вече не улавях смисъла им или може би просто го забравях тутакси. Възможно е дори в същото време да съм се държал съвсем нормално, това се нарича „прекъсване на биографията“. И пак някой ми рече „Наздраве“, надигнах манерката, после всичко се прекъсна…
Събудих се в пълна тъмнина, не знаех колко дълго съм спал, всъщност лежах полубуден. С огромно усилие се опитвах да си събера мислите, да разбера къде се намирам. В първия момент ми се стори, че съм в Краков.
„Как не — внезапно просветление, — нали съм в бандата!“ Възстанових в паметта си хаотичните картини от миналата вечер, които в неизвестен за мен момент за съжаление се прекъсваха. Бяло петно.
Облизах изсъхналите си устни, в устата ми горчеше, в главата ми бръмчеше. През дупката от отчупена дъска в покрива видях тъмносиньото небе и звездите. Не помнех как е завършила вечерта. Съзнанието ми се възстановяваше лека-полека. Очевидно се намирах в празния сайвант, край който снощи се проведе вечерната разпивка.
Кой ме е довел тук? Би трябвало да помня, ако съм дошъл със собствени сили. Но не това е най-важното, най-лошото беше, че в един момент „филмът се скъсваше“. Какво ли съм надрънкал на Харнаш през това време? Ако съм се разкрил, епилогът на тази нощ ще бъде трагичен.
Къде са те? Май Харнаш и Шатан отидоха към селото, там където имаше сватба. Ама дали наистина е било така — не знаех. Лежах на сеното, разхвърляно по пода, и се мъчех да си събера мислите. Наоколо беше пълна тъмница, през отчупената дъска се провиждаше само късче небе. Най-сетне до мен достигна някакъв шум, в другия край на сайванта някой захърка, сега вече ясно чувах неговото равномерно, шумно дишане. Позачудих се кой ли е това, но отново изпаднах в полусън.
Събудих се изведнъж. Бих могъл да спя така както няколко минути, така и цял час или повече. Още беше тъмно, до мен някой се размърда. Усетих нечии ръце, те ме дърпаха към себе си, после нечие лице до моето, докосване на коса по челото и ускорено дишане. Сън или наяве — беше момиче, което се притиска до мен с цялото си тяло. Слисан, понечих да се обадя. Преди да успея да издам глас, тя сложи ръка на устните ми. В тъмнината не разпознавах лицето й, чух само изречената шепнешком единствена дума „Тихо!“, почувствувах нейните устни върху моите.
В сайванта беше тихо, само иззад преградата долиташе хъркането на оня. Бях объркан, не знаех как да реагирам, а тя ме прегърна и се притисна още по-силно. Внезапно през пролуките между дъските проблесна фенерче — идваше ли някой? Да, сега вече ясно се чуваше шум от стъпки. Вървяха поне двама. Бяха вече по-близко, дочуваха се откъслечни думи от разговора им. Девойката трепна и бързо се отдръпна от мен. В тъмното само чух как се промуши през някаква дупка в преградата в сайванта. Онези се спряха, известно време се ослушваха в тишината; момичето изчезна в непрогледния мрак и само онзи в ъгъла хъркаше по-силно от преди.