Пак сменихме мястото на укриване. Напуснахме сайванта още призори. Харнаш се опасяваше, че тяхното нахълтване на сватбата и обезоръжаването на пазача ще насочат преследвачите по следите на бандата. Рано или късно щеше да се разбере, че са му взели пистолета.
Преди да тръгнем, поглеждах ту към едното, ту към другото момиче, опитвах се да разбера коя от тях ме беше посетила през нощта. Не прочетох нямо потвърждение в ничии очи. Подсъзнателно се връщах към мисълта, че ако се сближа с някоя от тях и успея да я спечеля, кой знае дали не бих я склонил към изповеди, които да ми бъдат полезни в по-нататъшните контакти с бандата в още неизвестните, трудни за предвиждане обстоятелства. Обаче не знаех коя от тях е била. Нито една не се издаде — нито с дума, нито с жест. „Не, не си струва рискът — помислих си накрая. — Ако някоя от тях наистина ми е хвърлила око, пак ще дойде.“ Отказах се засега от празни предположения, реших от този момент нататък да бъда много мил и с двете. Не ми се удаваше особено.
„Пак късмет, че тогава не ме завари с нея Харнаш или Шатан, само това липсваше, такава история би опънала отношенията ми с единия от тях“ — това беше окончателният извод, с който сложих точка на това приключение.
Впрочем нямах много време за догадки. Още същия ден Харнаш отпрати Зошка и Маришка да си вървят.
Чорщин остана далече зад нас, вървяхме в посока на Скомелна. От разговорите на „Вярусите“ се ориентирах, че те имат там великолепно законспирирана квартира. Гриф щеще да ни търси в Чорщин, сега беше останал без връзка. Налагаше се да бъде уведомен къде да ни търси, когато се върне от Буковина — Зошка и Маришка получиха тази задача. Те вече тръгваха, когато Харнаш си припомни още едно поръчение:
— Разбери какво търсеше ДС тогава в Чорщин — нареди той на Зошка.
Изпратих с поглед свръзките, Докато не се скриха зад хълмчето. Вървяха така, сякаш се връщаха от среща със своите либета, овчари на пасищата.
Конспиративната квартира ми направи силно впечатление. Струваше ми се, че опознавам едно от най-важните скривалища на бандата. Оттук тръгваха каналите, които водеха до най-важните сътрудници на „Вярусите“ по места. Пристигнахме на смръчаване. Харнаш положи всички усилия бандата да се промъкне незабелязано в изградената на края на селището вила. Именно тук те се притаяваха в най-напечените ситуации за дълго време, укривайки се като лисица в дупката си, когато я преследва хайка.
Кой би могъл да допусне, че от мазето на тази ненабиваща се в очи вила в местен стил има таен тунел до бункера, в който можеха да се сместят най-малко десет души? Всъщност това не беше бункер, а просто идеално скривалище. Втори, добре замаскиран изход водеше до изкопаната край къщата яма за картофи — такава, каквато може да се види в почти всеки селски двор по тези места.
Тук щяхме да чакаме връщането на Гриф, а след това щяхме да тръгнем за уговорената среща. Все още неспокоен, Харнаш все пак реши да установи пряка връзка с „онази група“. Тогава все още не знаех докъде ще стигнат неговите предохранителни мерки.
Стопанинът на вилата — възрастен, посивял мъж в износен, но безупречно ушит костюм от английски плат — ми се видя от пръв поглед опасен партньор. Харнаш разговаря с него дълго на четири очи. После поканиха само мен на вечеря горе. Така се запознах с господин Анджей, който сътрудничеше на нелегалното движение от години и предоставяше убежище на бандата. Харнаш вече му беше разказал някои неща за мен. Поприказвахме си над гарафата с домашен плодов ликьор — той, бившият военен от Националните въоръжени сили, и аз, „човекът на Бохун“ от Швентокшиската бригада, понастоящем прехвърлен от Запад представител на тези, чието завръщане така горещо очакваше господин Анджей.
Харнаш държеше на мнението на господин Анджей, не се намесваше в нашия разговор, но слушаше внимателно. Останах с впечатлението, че тази беседа още повече убеди главатаря на бандата, че аз съм „човек от отвъд“.