Гранджаж изпроводи с поглед главатаря и когато оня се намираше на безопасно разстояние от нас, ми прошепна:
— Господине! А аз ще мога ли оттам да изпращам колети на баща си, като тия от Запада, дето пращат в своите села и колети, и долари в писмата си?
Харнаш бавеше заповедта си за тръгване. Прекалено дълго разговаряше насаме с Гриф. Бях нервен, но гледах да не го покачвам. Най-после тръгнахме, слънцето отдавна беше залязло, вървяхме в мрака към шосето. Само час път имахме до черквата на хълмчето над Обидова. Харнаш и Шатан водеха, вървяха бавно и предпазливо. Аз поизостанах малко назад с Гриф, който вече почти се чувствуваше командир на „Вярусите“. Въоръжен до зъби, той беше преметнал през рамото си лека картечница — досега я носеше Шатан, — а под мишница притискаше закачен на колан картечен пистолет. Тримата заминаващи бяха оставили автоматите и тежкото оръжие в групата.
Разговаряхме с Гриф полугласно. Уговорихме се, че ще се върна при тях на следващия ден. Срещата беше на познатата ми малка полянка под Любон. В най-близките дни Гриф трябваше да поеме от действуващата в съседния район група късовълновия радиопредавател, обслужван от специално обучен радиотелеграфист. Така че моето толкова бързо завръщане при „Вярусите“ беше мотивирано с необходимостта да подготвя Гриф и неговите хора за отговорната задача — охрана на радиостанцията, нали тя беше главното звено от връзката на щаба за диверсии с Центъра на Запад. В най-скоро време майор Мачей щеше да ни уведоми кога и къде ще бъде предадена радиостанцията. Освен това аз се договорих с Гриф, че на първо време ще запазим непроменени досегашните срещи на свръзките в Рабка и Краков, докато двамата уточним нови контактни пунктове. Бях доволен — бъдещото сътрудничество с бандата ми беше подсигурено. Предполагах, че Стария, който преди така охлаждаше моя ентусиазъм за бързи действия, сам вече също така енергично ще се стреми към най-бързо приключване на акцията.
Отдалече дочух тихото бръмчене на автомобилен двигател. Придвижихме се малко по-нагоре. Харнаш, който все така вървеше най-отпред, ни даде знак да Спрем. Бръмченето се превърна в боботене, което ставаше по-силно с всяка секунда. Най-накрая иззад завоя се показа камион, тежко пълзящ по стръмнината. На завоя той хвърли сноп светлина върху ясно видимата сега лента на шосето. Седнахме край междата в сянката на една хвойна, чиито иглички болезнено бодяха ръцете ни. Гриф се наведе към мен:
— Черквата е ей там — прошепна, посочвайки няколко дървета на двеста-триста метра от нас от другата страна на пътя.
Камионът отмина посоченото място и изчезна в тъмнината. Погледнах светещите стрелки на часовника си.
— Още един час — казах шепнешком на Гриф. Той кимна мълчаливо. До нас приклекна Гранджаж. Харнаш и другите се бяха скрили до храстите близо до нас.
Изведнъж от тези храсти се откъснаха две наведени фигури, които се запромъкваха към черквата; след петнайсетина крачки ги изгубихме от очи, изчезнаха в тъмнината. Движението по шосето беше много слабо. Рядко се появяваше самотен автомобил, изчезващ бързо зад първия или втория завой.
След миг Харнаш приседна до нас под хвойновия храст.
— Изпратих двама души — рече. — Ще претърсят около черквата.
Той погледна нервно часовника си. Стрелките се движеха бавно, като че ли нарочно. Бяха минали само десет минути.
— Има време — прошепна главатарят на бандата сякаш на себе си и се загледа в тъмнината.
Нямаше луна. Над нас беше разпънат небесният свод — почти черен, осеян със звезди. И ветрец не подухваше — безоблачна лятна нощ. По пътя видях пак светлина от фар. Някакъв самотен мотоциклетист премина бавно-бавно в посока на Нови Тарг. Харнаш се загледа подир него, а после каза:
— Тук наблизо Оген приемаше парада на нашите отряди. Какво време беше! И аз бях на този парад…
Гриф извади от раницата си манерка с водка. Надигна я, отпи няколко глътки и я подаде на Харнаш, който си дръпна порядъчно. Аз се престорих, че също пия, но близнах само няколко капки.
— Абе имам лошо предчувствие — промърмори Харнаш. — Дай пак — обърна се той към Гриф и протегна ръка към манерката.
— Не пий много — обадих се. — По пътя трябва да си трезвен. Щом пристигнем, ще си пийнем добре.
„Ако се напие сега, ще стане свадлив — мислех си. — и ще ми създаде ядове в колата.“
И аз самият с удоволствие бих си пийнал в този момент, обаче знаех, че човек само се заблуждава в успокояващото действие на алкохола. Алкохолът притъпява реакциите. Точно сега трябваше да бъда трезв и владеещ се.