В същото време той отвори вратата на линейката, подканвайки ни да влезем. За пример пръв извадих пистолета си и му го дадох. Без да мисли, същото направи застаналият до мен Гранджаж. Скочихме в тъмната вътрешност на колата. Харнаш и Шатан останаха долу.
— Не се мотайте — изругах ги.
Не чувах за какво си говорят. Качиха се при нас. Шофьорът затръшна вратата, качи се в кабината и включи двигателя. Автомобилът тръгна. Малката лампичка под тавана се запали. В самия ъгъл беше седнал Янек — служител от нашия отдел в Краков.
— Здравейте! — рече той. — С Хенрик се познаваме, само с вас, момчета… — обърна се той към другите и подаде последователно ръка на всички.
Харнаш и Шатан се стегнаха, изненадани от присъствието на още един непознат човек в колата. Започнаха да изследват с поглед вътрешността на линейката — от едната страна беше прикрепена двойна, от другата единична носилка и малка пейка за придружителя на болните.
Автомобилът слизаше надолу по завоите към Хабувка. Откъснати от гората, от своите конспиративни квартири, без автомати, бандитите се чувствуваха несигурни. Харнаш поглеждаше ту мен, ту Янек, който най-сетне прекъсна мъчителното мълчание:
— Майор Мачей ми нареди лично да пристигна при вас, аз ще се грижа за момчетата в явката и ще ги подготвя за път. Ако ни спре КАТ, ще говоря само аз, вие сте заподозрени…
Харнаш скочи толкова рязко, че Янек не довърши изречението.
— Как така заподозрени? — попитах. Какви ги дрънка той? Разтревожих се.
Янек започна да се смее. Не му се удаваше особено естествено.
— Ами заподозрени — отвърна. — Такава е легендата. Успяхме да изкомбинираме удостоверение, че тази линейка превозва заразно болни, заподозрени — той подчерта последната дума, — че са болни от тиф. Кое ченге при проверка ще вземе да си пъха носа в такава кола? Най-много да проверят свидетелството за правоуправление на шофьора, документите на линейката и после да изкозируват. Само веднъж да стигнем до Краков, там с един скок — във входната врата и край на страховете. Всичко ще бъде бомба!
— Хитро измислено — не се сдържа Гранджаж.
Онези двамата продължаваха да мълчат. Янек извади две бели престилки. Едната даде на мен, а другата облече той самият.
— Облечи я — разпореди се, — ние двамата ще сме санитарите, а вие — обърна се към другите — болните.
Както си караше бързо, шофьорът внезапно удари спирачките и ние политнахме. Линейката спря.
Харнаш тутакси рипна и светкавично извади пистолета си. Шатан го последва.
— Какво става?! — извика.
Аз също скочих изумен. Видях дулото на пистолета, насочено към мен, и вече смятах да ритна ръката на Харнаш, за да му избия пистолета, когато Янек спаси положението.
— Прелезът в Хабувка! — викна той. — Не чуваш ли локомотива, перко такъв?!
Машинистът изсвири. С равномерно тропане влакът се изниза по релсите. Колата тръгна.
Харнаш седна тежко на носилките. По време на инцидента Гранджаж скочи към вратата и се опита да я отвори, но не откри дръжка. Вратата се отваряше само отвън. Шатан също забеляза тази особеност.
— Какво означава това? — попита.
И Харнаш си даде сметка, че сме затворени като в консервена кутия.
Опитвах се да им обясня, че всяка линейка се затваря отвън, защото в тези коли превозват не само такива като нас, но понякога и нервно болни, опасни за околните…
— Нервите ти хич ги не бива — казах на Харнаш. — Държиш се така, че можеш да ни навлечеш неприятности. Да не беше тръгвал! Защо не си дал оръжието? Легендата ни е бетон.
— За мен пистолетът е по-сигурен от документите — отсече той, — а ако нещо не е в ред, първия куршум ще забия… — замълча и ме изгледа многозначително.
Линейката пак мина през някакво селище, светнаха няколко лампи.
— Любен — измърмори Шатан. — Тук загина Мшчичел, KBC го обкръжи.
Мшчичел беше предишният шеф на бандата, когото Харнаш беше наследил.
— Ако не спреш да правиш такъв цирк, майор Мачей ще те наругае или няма да те изпрати по-нататък, запази спокойствие — подхвърлих на главатаря.
— И не бъди толкова наежен! — прибави Янек. Харнаш не отговори, гледаше ни мрачно, местейки поглед от мен до Янек и обратно. Разговорът не вървеше. От време на време някой подхвърляше единични, откъслечни думи. Настроението беше тягостно, а пътят сякаш нямаше край. През матовите стъкла на прозорците трудно можехме да се ориентираме къде сме.
Колата забави ход, изпревари някакъв автомобил, направи завой. В прозорците заблестяха улични лампи. Минавахме през град.
— Сигурно е Мишленице — каза Харнаш.
— Да — потвърди Шатан, продължавайки да си играе с пистолета.