Напрегнатата атмосфера завладя всички. Имаше нещо страховито в настъпилата тишина, рядко прекъсвана от една дума, в шума на двигателя и замазаните стъкла, пропускащи само неясната светлина на отминаваните лампи.
Никой от нас, затворените в линейката петима души, не проявяваше желание да поддържа разговора. Усилията на Янек да оживи настроението с няколко вица бяха напразни, вицовете прозвучаха тъпо и фалшиво. Накрая и Янек се отказа да ни забавлява с приказки. Седеше в ъгъла с опънато и почти посивяло лице. Съсредоточени, всеки потънал в мислите си, по неволя се заслушвахме в равномерното ръмжене на двигателя. По челото ми избиха капки пот…
Сбърках, като предадох моя пистолет на шофьора, смятайки, че те ще последват примера ми. Сега съм без оръжие. Янек едва ли ще успее да направи нещо с един пистолет. Харнаш и Шатан нямат какво да губят, а умеят да стрелят точно. В тоя „запечатан ковчег“ ще ни направят на кайма. Гранджаж ще им помогне. Бандитите нямаха никакви основания да подозират нещо. Нали веднъж ми бяха гласували доверие. Имах много доказателства за това. Иначе не биха се качили в линейката. Опасенията възникнаха спонтанно, и сега нарастваха с всеки изминат километър. Би трябвало да ги успокои фактът, че са повече от нас и държат готови за стрелба пистолети. Не е без значение, че аз си предадох пистолета. Харнаш знаеше, че не нося със себе си друг. Той винаги най-напред стреляше, а после мислеше, за него да убие човек беше като да плюнеш… Дали се страхувах? Няма риск без страх… Но веднъж навлязъл в играта… Наближавахме Краков, а аз не можех да се отърся от тези мисли.
Все повече бяха светлините зад прозорчетата, чуваха се минаващите край нас други автомобили, после се заредиха уличните лампи — една след друга, отразяваха се в стъклата. Най-накрая долетя остър звънец, изскърцаха трамвайните колела по релсите — вече сме в Краков, „Борек Фалецки“. Наближавахме „Подгуже“, още няколко минути…
Харнаш се наведе към Шатан. Казаха си нещо, не разбрах какво, пречеше шумът от двигателя. Главатарят си бръкна в джоба, извади друг пистолет, оня, с който беше убил партизанина от Армия Крайова, и го подаде на Гранджаж.
— В случай на нещо да не си чоплиш носа — подхвърли.
— Какви ги дрънкаш? — рекох аз. — Дръж си нервите!
— Недей да пълниш гащите — добави Янек, — щото ще засмърди, след няколко минути в явката ще нагънем половин литър и ще ти се смеем.
— Какво пък, нормална тревога — промърмори Харнаш, но спокойствието му беше привидно.
„Още три минути — броях мислено. — Две… една… още една… после само секунди…“ Колата направи един завой, след това втори, трети и влезе в двора. Ресорите изскърцаха. Пристигнахме. Хвърлихме в ъгъла върху носилките белите престилки. Шофьорът изключи двигателя, светлината угасна. Потънахме в пълна тъмнина. Той отвори вратата.
Очертанията на кооперацията се губеха в мрака, многобройните кьошета на двора също, тук кофи за боклук, там прът за изтупване. Шатан изскочи пръв, след него Янек и после Харнаш.
Шофьорът сложи пръст до устните си и задържа мен и Гранджаж. Янек пое инициативата.
— Квартирата е на първия етаж — заговори той шепнешком. — Аз имам ключ от входната врата. Най-напред тръгваме ние. Щом прозорецът светне, влизате и вие — посочи мен и Гранджаж. — Не бива да се вдига шум.
Щом онези влязоха във входа, ние с Гранджаж скочихме от колата. Прозорците на кооперацията бяха тъмни.
— Добре е — прошепнах, — че всички спят. Постояхме още двайсетина секунди в очакване на знака. Откъм стълбите се дочуха леки стъпки, после пак стана тихо. И изведнъж вик… И изстрели…
Гранджаж вдигна пистолета. Аз го препънах. Падайки, той стреля. Куршумът излетя нагоре във въздуха. Звукът от изстрела отекна в двора като в кладенец.
Почти в същото време от укритието си излязоха нашите, втурнаха се към Гранджаж. Отгоре отново се разнесоха, викове и шум от борба. Бандитите бяха заловени.
Лампите светнаха. Намирах се в добре познатата ми сграда на Воеводското управление за обществена сигурност в Краков. Моят началник ме извика. Влязохме в кабинета на Стария. Бях тук за първи път от доста време, откакто при онзи разговор приех задачата за проникване в бандата.
Стария крачеше напред-назад в кабинета.
— Ако ги бяхме закарали там, където смятахме най-напред, може би нямаше да се изплашат така. Тук можеше да стане и по-лошо.
Според първия вариант на плана трябваше да закараме бандитите във фалшивата явка, разположена на територията на ДС в „Борек Фалецки“. Началникът дори беше разпределил ролите между служителите, които трябваше да се представят като собственик на стопанството, жена му и сина му, както и като случайно намиращи се там гости. Бяха помислили дори за почерпка в първия момент.