— Я да вървим, Казек сам ще ги досъбуди. Може да дойдат всеки момент, трябва да заемем удобна позиция, вече се разсъмва!
Изтичахме към възвишението на хребета, което се издигаше над цялата околност. Скрихме се в храсталаците, край които преминаваше пътят към поляната.
Три часът и половина.
Чакахме мълчаливо. Зад гърба ни от едната страна се простираше поляната, а от другата — пасище, пред нас имаше горска просека. Гриф посочи към нея.
— Ще дойдат от онази страна.
Една пътека разсичаше просеката. Забелязах по нея изровени от колела бразди и следи от копита. Пътят за Сурувка. Нищо не нарушаваше тишината наоколо.
„Вече трябваше да са тук — мислех си. — Стария спомена три и половина… Не вярвам да са се заблудили. А ако не смогнат? А ако Кристина не се е видяла с майора? Тоя тип се е замъкнал с нея чак на гарата. Но тя му се е измъкнала, той сам каза. Да не се е опасявала, че е тръгнал подире й? Не, невъзможно е…“
Наблюдавах края на гората, потънал в сумрак, надявах се да зърна разузнаването на нашите. Нищо не нарушаваше тишината.
Погледнах Гриф. Мълчеше. Беше седнал до мен приведен, с автомат на коленете. И той дебнеше.
Три часът и четиридесет и пет минути.
— Погледни натам — прошепна главатарят на бандата, сочейки към гората.
На петнайсетина метра от пътеката се показа човешка фигура. Спря се зад едно дърво в края на гората. Мъжът изучаваше с поглед просеката. После тръгна към нашето скривалище. След миг се показа втори. Вървеше отстрани, на няколко метра зад първия. И двамата бяха сега на открито. Гриф се залепи за земята, държеше ги на мушката на автомата. Аз лежах до него.
— Те ли са? — прошепна той.
— Май да, пропусни ги още по-наблизо — казах. Те наближиха с още няколко крачки. Бяха облечени в английски якета, на гърба си носеха раници и навити на руло одеяла, с нахлузени над челото барети и автомати в ръцете. Не ни виждаха. Когато първият дойде на около десетина крачки от нас, Гриф викна:
— Стой, ще стрелям!!!
Те застинаха неподвижни, само се понаведоха и насочиха дулата на автоматите си към храстите, откъдето долетя предупреждението на Гриф.
— Кой идва? — попитах, все така скрит.
— Свободната армия! — отговори единият от тях.
— Какъв знак?
— „Нурт“!
— Нашите са — подхвърлих на Гриф и го дръпнах към себе си. Излязохме от храстите и се здрависахме с „разузнаването на онази група“.
Бяха толкова добре гримирани, че едва познах в тях Сташек и Юзеф от нашия отдел. Сташек поне една седмица не се беше бръснал, лицето му беше покрито с гъста брада, а с Юзеф „Вярусите“ вече се бяха запознали при нощната среща с капитан Антони. Явно нашите отдавна са се подготвяли за ролите си на хора от „онази банда“.
— А къде са останалите? — попита Гриф. — Много ли сте?
— Петима и радиотелеграфистът, всички сме капнали от умора и глад, цял ден сме вървели — отговори Сташек, — обаче по пътя към нас се присъединиха майор Мачей и двама от щаба…
Сташек още говореше, когато иззад дърветата се показаха четирима души. Най-отпред вървеше Стария, значи той е решил лично да ръководи цялата операция на място, представяйки се като майор Мачей. Приближи се до нас с усмивка — в зелена горна офицерска риза от армията на Андерс, с черна барета и небрежно наметнато на раменете цивилно палто. Както подобаваше на офицер с такъв чин, не носеше автомат. Зад него крачеха моят началник с автомат и мощен колт, калибър 11,4 милиметра, радиотелеграфистът, влачещ немска късовълнова радиостанция, и Стефан с модерен американски автомат „Томпсън“.
Изпънах се, застанах „мирно“ и като поручик Хенрик отдадох чест пред майор Мачей и същевременно уважих заместник-началника на Воеводското управление. След това представих Гриф, който най-уставно, доколкото можеше, докладва, че диверсионната група „Вяруси“ е готова за изпълняване на заповедите. „Началник-щабът“ се ръкува с командира на бандата.
— Радвам се да се запозная с вас — рече той. — Поручик Хенрик ми е говорил за вас много хубави неща. Затова засега не се съгласих да заминете на Запад. Тук сте по-нужен. Предстоят ни важни задачи. Харнаш не беше подходящ за тяхното реализиране. Вярвам, че вие ще се справите. Ще поговорим за това в по-тесен кръг. Преди всичко искам да се запозная с вашите хора.
— Тъй вярно, господин майор — отговори Гриф, приятно поласкан.
— Тогава водете ни.
Гриф беше възбуден, развълнуван от своята роля. Но кой от нас не беше с напрегнати нерви, макар и причината да беше друга?
Слязохме на поляната, незабелязано заобиколихме отзад разположените по-нависоко две къщи. Когато наближихме къщата на ятака, видя ни Злом, който стоеше на пост. Той скочи в плевнята и изчезна вътре.