Огъста бе нервна и напрегната. Остана за миг пред вратата на салона, като си повтаряше: „Успокой се, госпожо Пиластър, добра си в това!“. След минута се поотпусна и влезе.
Хобс нетърпеливо се изправи да я посрещне. Той бе неспокоен, схватлив мъж, с нервни и насечени като на птица движения. Огъста прецени, че фракът му е на поне десет години. Тя поведе госта си към уютното кътче за сядане край еркерния прозорец. Искаше да създаде у него усещане за близост, макар да не бяха стари приятели.
— Кажете ми каква пакост сторихте днес — попита закачливо. — Смъмрихте господин Гладстоун? Разнищихте политиката ни в Индия? Критикувахте католиците?
Той се вгледа в нея през зацапаните си очила.
— Писах за Градската банка на Глазгоу — отвърна той.
Огъста се намръщи.
— Това е банката, която фалира наскоро.
— Същата. Както знаете, много от шотландските професионални съюзи са напълно разорени.
— Май си спомням, че чух нещо по въпроса — отбеляза тя. — Съпругът ми спомена, че за „Глазгоу“ от години се знае, че не е особено стабилна.
— Не го разбирам — възбудено заяви той. — Хората знаят, че някоя банка не е сигурна, и въпреки това й се позволява да продължи дейността си, докато фалира и хиляди хора загубят всичките си спестявания!
Огъста също не разбираше причината за това. Всъщност тя не знаеше нищо за бизнеса. Имаше обаче други способности и сега видя възможност да насочи разговора натам, накъдето искаше.
— Може би просто световете на търговията и управлението са твърде отдалечени един от друг — отбеляза.
— Сигурно е така. Ако имаше по-добра комуникация между деловите хора и държавниците, подобни катастрофи нямаше да се случват.
— Чудя се… — Огъста замълча, сякаш разсъждаваше над идея, която току-що й е хрумнала. — Чудя се дали човек като вас би обмислил възможността да стане директор на една-две компании.
Той отвърна учудено:
— Да, бих го направил.
— Нали разбирате… малко непосредствен личен опит в ръководенето на някое бизнес предприятие би ви помогнало, когато пишете статиите си за света на търговията.
— Несъмнено.
— Печалбата не е значителна — сто или двеста лири на година, в най-добрия случай. — Видя, че очите му светват. За него това бяха много пари. — Но пък и задълженията са съвсем скромни.
— Това е наистина много интересна идея — отбеляза Хобс.
Огъста забеляза какви усилия полага, за да прикрие въодушевлението си.
— Съпругът ми би могъл да го уреди, ако действително ви интересува. Непрекъснато му се налага да препоръчва членове за управителните съвети на разни компании, към които проявява интерес. Обмислете го и ми кажете, ако желаете да му спомена няколко думи.
— Добре, така и ще направя.
„Дотук добре“, помисли си Огъста. Размахването на примамката обаче бе лесната част. Сега трябваше да го закачи на кукичката. След миг подхвърли замислено:
— А и светът на бизнеса би трябвало да отвърне по същия начин, естествено. Би трябвало повече предприемачи да служат на страната си в Камарата на лордовете, така смятам.
Очите му леко се присвиха и тя предположи, че е започнал да проумява каква точно сделка му се предлага.
— Несъмнено — уклончиво отвърна мъжът.
Огъста продължи да развива тезата си:
— Струва ми се, че и двете Камари на парламента биха имали полза от познанията и мъдростта на доказаните лидери в бизнеса — особено когато се обсъжда бюджета на нацията. Същевременно съществува едно странно предубеждение срещу самата идея някой предприемач или търговец да получи благородническа титла и да стане част от аристокрацията.
— Така е наистина, което е доста нелогично — призна Хобс. — Нашите търговци, производители и банкери са хората, на които нацията дължи благополучието си, при това в много по-голяма степен, отколкото на земевладелците и духовенството. Същевременно именно последните получават благороднически титли за заслугите си към страната, а хората, които в действителност правят всичко, се пренебрегват.
— Трябва да напишете статия по този проблем. Именно на такива каузи бе посветено списанието ви в миналото — каузи като модернизирането на твърде остарелите и закостенели обичаи.
Отправи му най-сърдечната си и топла усмивка. Свалила бе картите на масата. Нямаше как Хобс да не разбере, че тази кампания в списанието е цената за директорските постове, които бе споменала. Дали щеше да се напрегне, да се обиди и да заяви, че греши по отношение на него? Дали нямаше да си тръгне, оскърбен? Или пък щеше да й се усмихне и учтиво да й откаже? Ако стореше нещо подобно, тя щеше да се принуди да започне отначало с друг.