Принцът си бе тръгнал, след което бе пристигнал Хю Пиластър. И тогава започнаха проблемите.
Идеята да поканят Хю тук бе на Соли, който го харесваше. Мейзи не можа да се сети за логична и правдоподобна причина, поради която да се противопостави. Отново Соли бе инициаторът на поканата за вечеря в Лондон.
Онази нощ той бързо бе възстановил равновесието си и изпълняваше чудесно ролята си на гостенин на вечерна забава. Е, може би маниерите му не бяха така изискани, каквито щяха да бъдат, ако бе прекарал последните шест години из салоните на богатите къщи в Лондон, вместо да обикаля складовете в Бостън. Естественият му чар обаче компенсираше дребните недостатъци. През двата дни, които прекара в „Кингсбридж“, той ги забавляваше с разказите си за живота в Америка — място, което никой от тях не бе посещавал.
Ирония на съдбата бе, че днес тя намираше обноските на Хю за леко недодялани. Преди шест години бе обратното. Да, обаче Мейзи се учеше бързо. Без проблем бе усвоила начина на говорене и произношението на висшата класа. За граматиката й бе необходимо малко повече време. Най-трудни се оказаха фините детайли на поведението, тънкостите, които бяха белег за социално превъзходство: начина, по който минаваха през някоя врата, по който говореха на домашния любимец, променяха темата на даден разговор или подминаваха пияниците. Тя обаче бе учила много и упорито, и сега правеше всичко това съвсем естествено.
Хю се бе възстановил от шока от срещата им, но не и Мейзи. Никога нямаше да забрави изражението му, когато я съзря за първи път. Тя бе подготвена, но за Хю срещата им бе пълна изненада. Тази изненада бе разкрила напълно чувствата му, лишени от маски и преструвки. Мейзи се слиса, като видя болката в очите му. Беше го наранила много дълбоко преди шест години — и той все още не го бе преодолял.
Оттогава изражението му я преследваше. Разстрои се, когато научи, че той ще дойде тук. Не искаше да го вижда. Не искаше да възкресява миналото. Сега бе женена за Соли, който бе добър съпруг. Не би понесла мисълта да го нарани. А и си имаше Бърти, който бе смисълът на живота й.
Детето им се казваше Хюбърт, но го наричаха Бърти, както казваха и на уелския принц. Бърти Грийнборн щеше да стане на пет години на първи май, но това бе тайна: празнуваха рождения му ден през септември, за да скрият факта, че е роден само шест месеца след сватбата. Семейството на Соли знаеше истината, но никой друг нямаше представа — Бърти се роди в Швейцария, по време на околосветското пътуване, което предприеха наместо меден месец. Оттогава Мейзи бе щастлива.
Родителите на Соли не бяха приветствали Мейзи с отворени обятия. Те бяха високомерни немски евреи, сноби до мозъка на костите си. Живееха в Англия от поколения и гледаха отвисоко на говорещите идиш руски евреи, пристигнали „току-що с кораба“, както се казва. Фактът, че носи дете от друг мъж, според тях само доказваше колко са правилни предубежденията им и им даваше основание да я отхвърлят. Въпреки това, сестрата на Соли, Кейт, която бе приблизително на нейната възраст и имаше седемгодишна дъщеря, се държеше мило с Мейзи, когато родителите й не бяха наоколо.
Соли я обичаше, а обичаше и Бърти, макар да не знаеше чие дете е. И това бе достатъчно за Мейзи преди Хю да се върне.
Стана рано, както винаги, и отиде до детското крило на голямата къща. Бърти закусваше в детската трапезария заедно с децата на Кинго, Ан и Алфред. Три бавачки ги наглеждаха. Тя целуна лепкавото лице на сина си и попита:
— Какво закусваш?
— Овесена каша с мед. — Той говореше с провлеченото произношение на висшата класа, което Мейзи бе усвоила с толкова усилия и за което понякога все още забравяше.
— Вкусно ли е?
— Медът е вкусен.
— Мисля и аз да хапна малко — заяви Мейзи и седна. Определено щеше да се отрази по-добре на стомаха й от пушената херинга и пикантните агнешки бъбреци с подправки, с които закусваха възрастните.
Бърти не приличаше на Хю. Като бебе бе напомнял на Соли, защото всички бебета приличаха на Соли, а сега изглеждаше като бащата на Мейзи, с тъмна коса и кафяви очи. От време на време Мейзи забелязваше у него нещо, което напомняше за Хю, особено когато се усмихнеше дяволито. За щастие обаче липсваше неоспорима прилика.