Той се поуспокои.
— Ще ми липсваш довечера.
Тя седна на ръба на леглото и се приведе към него, за да може да зарови лице в гърдите й.
— И ти ще ми липсваш.
— Ммм…
След известно време те легнаха един до друг; главата на всеки от тях бе обърната към петите на другия. Той я галеше между краката, а пък тя го целуваше и ближеше, а после засмука пениса му. Той обожаваше да правят това следобед и сега извика тихичко, когато свърши в устата й.
Тя промени позицията на тялото си и сгуши глава в люлката на ръката му.
— На какво има вкус? — сънливо се поинтересува Соли.
Тя млясна с устни.
— На хайвер.
Той се изхили и затвори очи.
Мейзи започна да се гали. Съвсем скоро той хъркаше. Когато и тя свърши, съпругът й не се размърда.
— Мъжете, които са управлявали банка „Глазгоу“, трябва да отидат в затвора! — заяви Мейзи малко преди вечеря.
— Трудно би могло да стане — отвърна Хю.
Направи й впечатление колко самодоволно прозвуча забележката му.
— Трудно ли? — раздразнено възкликна тя. — Едва ли ще е толкова трудно, колкото случилото се с онези работници, чиито пари са изгубили!
— Въпреки това, никой не е съвършен. Дори и онези работници не са — настояваше Хю. — Ако един дърводелец направи грешка и после къщата се срути, трябва ли той да отиде в затвора?
— Не е същото!
— Защо да не е?
— Защото дърводелецът получава по трийсет шилинга на седмица и е длъжен да изпълнява нарежданията на майстора, а банкерът получава хиляди и оправдава заплатата си с това, че носи голяма отговорност.
— Това е вярно. Обаче и банкерът е човек, и той трябва да издържа жена и деца.
— Би могло да се каже същото и за убийците, обаче ние ги бесим, независимо от съдбата на осиротелите им деца!
— Само че, ако убиеш някого случайно — ако например, докато стреляш по заек, улучиш човек, скрит в храстите — няма да отидеш в затвора. Защо тогава да ходят в затвора банкерите, които са изгубили чужди пари?
— За да бъдат останалите банкери по-внимателни!
— По същата логика бихме могли да обесим ловеца, който е стрелял по заек, за да бъдат останалите по-предпазливи!
— Хю, правиш го от чист инат!
— Не, не упорствам без логика. Защо да се отнасяме с невнимателните банкери по-сурово, отколкото с невнимателните ловци на зайци?
— Разликата е, че невнимателните стрелци не обричат на мизерия хиляди работници на всеки няколко години, за разлика от невнимателните банкери.
В този момент се намеси Кинго с апатичния си, провлачен говор.
— Директорите на банка „Глазгоу“ вероятно ще влязат в затвора, както и управителя — така чух.
— Да, и аз съм убеден в това — заяви Хю.
На Мейзи й се прииска да изкрещи, толкова се подразни.
— А защо тогава така упорито ми противоречеше?
Той се усмихна широко.
— За да разбера дали можеш да защитиш мнението си.
Мейзи си припомни, че Хю от край време притежава тази способност — винаги успяваше да я предизвика. Спря думите, които напираха на върха на езика й. Избухливият й характер бе част от привлекателната й сила за кръга „Марлборо“, една от причините да я приемат, независимо от произхода й. Те обаче щяха бързо да се отегчат, ако избухванията й траеха прекалено дълго. Настроението й се промени за секунди.
— Сър, вие ме оскърбихте! — извика театрално. — Предизвиквам ви на дуел!
— И с какви оръжия се дуелират дамите? — разсмя се Хю.
— С куки за плетене — на разсъмване!
Всички се разсмяха на думите й, след което влезе един прислужник и обяви, че вечерята е сервирана.
Край дългата маса винаги се събираха осемнайсет-двайсет души. Мейзи много обичаше гледката на искрящите от белота ленени покривки и финия порцелан, стотиците свещи, които се отразяваха в блестящите чаши, безукорното черно-бяло вечерно облекло на мъжете и великолепните ярки рокли и безценните бижута на жените. Всяка нощ се лееше шампанско, но от него страдаше талията на Мейзи, затова тя си позволяваше само по една-две глътки.