— Успокой се! — извика Мики.
— След всичките тези години! — беснееше Едуард. — След всичко, което направих за теб!
Мики наистина бе изумен от яростта на Едуард. Трябваше да го успокои по някакъв начин. Една такава сцена можеше още повече да го настрои срещу идеята за брак, а това бе тъкмо обратното на желанието на Мики.
— Не е болка за умиране — обърна се към него, като се стараеше да говори разумно. — Нищо няма да се промени за нас.
— Естествено, че ще се промени!
— Не, не е така. Пак ще идваме тук.
Едуард го измери с подозрителен поглед. След миг, вече значително по-тихо, попита:
— Наистина ли?
— Да. И пак ще ходим в клуба. Нали за това са клубовете? Мъжете ходят в клубове, за да се отърват от съпругите си.
— Да, предполагам.
Вратата се отвори и в стаята се плъзна Ейприл.
— За какво е целият шум? — запита рязко. — Едуард, ти ли ми изпотроши порцелана?
— Съжалявам, Ейприл. Ще го платя.
Мики й разказа:
— Тъкмо обяснявах на Едуард, че все още може да идва тук, дори и след като се ожени.
— Мили боже, оставаше и да не е така! — възкликна Ейприл. — Ако женените не идваха тук, щеше да се наложи да затворя. — После се обърна към вратата и подвикна: — Сид! Донеси метла!
Едуард бързо си възвръщаше равновесието, за голямо облекчение на Мики, който подметна:
— В началото, когато току-що сме се оженили, вероятно ще трябва да прекараме няколко вечери у дома, да дадем няколко приема. Но само да мине малко време — и всичко ще си бъде постарому.
Едуард се намръщи.
— Ама дали съпругите ще го приемат нормално?
Мики сви рамене.
— Че на кой му пука? Какво може да направи една жена?
— Ако е недоволна, сигурно ще изтормози мъжа си.
Мики осъзна, че Едуард смята майка си за типична съпруга. За щастие, малко жени бяха така умни и имаха толкова силна воля като Огъста.
— Номерът е да не си прекалено добър с тях — заяви Мики. Беше си извадил този извод след дълги наблюдения над женените членове на клуб „Каус“. — Ако си добър с жена си, тя ще иска да си седиш при нея. Дръж се грубо с нея и ще бъде много доволна, че всяка вечер ходиш в клуба си и я оставяш на мира.
Мюриъл обви ръце около врата на Едуард.
— Ще си бъде съвсем същото, след като се ожениш, Едуард. Обещавам ти — увери го. — Ще ти смуча оная работа, докато ти гледаш как Мики чука Лили. Точно както обичаш.
— Наистина ли? — усмихна се той глуповато.
— Разбира се!
— Значи всъщност нищо няма да се промени — повтори той, като гледаше към Мики.
— О, не — отвърна Мики. — Нещо ще се промени. Вече ще бъдеш партньор в банката.
Втора глава
Април
I
В музикалния театър бе горещо като в турска баня. Въздухът миришеше на бира, стриди и немити тела. На сцената една млада жена в парцалив театрален костюм бе застанала пред декор, изобразяващ вътрешността на кръчма. Тя държеше кукла, която трябваше да представлява новороденото й бебе и оплакваше с песен участта си — как е била прелъстена и после изоставена. Хората от публиката, седнали на дългите пейки край поставените на дървени магарета маси, се хванаха за ръце и заедно подкараха припева:
Хю пееше с цяло гърло. Чувстваше се добре. Изял бе цяла порция морски охлюви и бе изпил няколко чаши топла малцова бира, а сега бе притиснат към Нора Демпстър, което в никакъв случай не му бе неприятно. Тя имаше меко, закръглено тяло и примамлива усмивка; освен това вероятно на нея дължеше живота си.
След посещението в „Кингсбридж Менър“ бе изпаднал в дълбока депресия. Срещата с Мейзи бе събудила стари призраци, а след като тя отново го отхвърли, призраците го преследваха непрестанно.
Успяваше някак да се справи през деня, защото в службата се сблъскваше с много предизвикателства и проблеми, които отвличаха ума му от скръбта: зает бе да организира съвместното предприятие с Мадлър и Бел, за което партньорите от „Пиластър“ най-после бяха дали съгласието си. Той самият скоро щеше да стане партньор — нещо, за което мечтаеше отдавна. Вечер обаче нямаше настроение за нищо. Канеха го на много приеми и забави, балове и соарета, защото (заради приятелството си със Соли), сега бе част от кръга „Марлборо“. Често приемаше поканите, но ако Мейзи не присъстваше, се отегчаваше; ако пък беше там, се чувстваше нещастен. Затова повечето време прекарваше в стаята си, обзет от мисли за нея, или обикаляше по улиците, като се надяваше — противно на всяка логика — да я срещне случайно.