— Че той изобщо може ли да направи нещо?
Едуард подаде на майка си снопче листа.
— Прочети това.
— Какво е? — попита Мики.
— Статия, която Тонио възнамерява да публикува в „Таймс“. В нея се говори за нитратните мини на семейството ти.
Огъста бързо прехвърли страниците.
— Твърди, че животът на миньора, който добива нитрат, е неприятен и опасен — подигравателно подметна накрая. — Интересно, да не би някой да го е смятал за градинско увеселение?
Едуард продължи:
— Освен това казва, че бият жените с камшици и застрелват децата за неподчинение.
— Но какво общо има това с пускането на облигациите? — зачуди се Огъста.
— Железницата трябва да пренася нитрат до столицата. Инвеститорите не обичат спорни сделки, които повдигат дискусии. Много от тях поначало са предпазливи, когато става дума за южноамерикански облигации. Подобна история може да ги уплаши и отблъсне напълно.
Мики бе разтърсен. Това бяха ужасни новини. Обърна се към Едуард.
— Какво смята баща ти?
— Опитваме се да привлечем и друга банка, за да издадем съвместно емисията. Но основната стратегия е да позволим на Тонио да публикува статията си и да видим какво ще се случи. Ако лошата публичност предизвика срив с южноамериканските акции, ще се наложи да изоставим проекта за железница „Санта Мария“.
Да върви в пъкъла проклетият Тонио! Умен беше — а пък Папа бе истински глупак, задето управляваше мините си като робовладелец, а после очакваше да набира успешно пари в цивилизования свят.
Какво обаче можеше да се направи? Мики започна да си блъска главата над този проблем. Трябваше да запушат устата на Тонио, но той нямаше да се остави да го убедят или подкупят. Ледени пръсти свиха сърцето на Мики, когато осъзна, че трябва да използва други, много по-груби и рисковани методи.
Наложи си маска на спокойствие.
— Може ли да видя статията, моля?
Огъста му я подаде.
Първото нещо, което забеляза, бе адресът на хотела в горния ъгъл на страницата. Продължи да демонстрира спокойствие и безразличие, каквито изобщо не чувстваше, и заяви:
— А, това въобще не е проблем.
— Ама ти дори не си я прочел! — възрази Едуард.
— Няма и нужда. Видях адреса.
— И какво от това?
— Сега вече знаем къде да го открием и можем да се справим с него — обясни Мики. — Оставете тази работа на мен.
Трета глава
Май
I
Соли много обичаше да гледа как Мейзи се облича. Всяка вечер тя слагаше специалния халат и викаше прислужниците си да вдигнат косата й и да заплетат в нея цветя, пера и мъниста; после освобождаваше момичетата и изчакваше съпруга си.
Тази вечер (впрочем, това важеше и за почти всеки останали) щяха да излизат. По време на лондонския сезон си оставаха вкъщи единствено в случаите, когато те самите даваха прием. След Великден, чак до края на юли, никога не вечеряха сами.
Той дойде в шест и половина, вече облечен с официалните си панталони и бял елек. Носеше голяма чаша с шампанско. Тази вечер косата на Мейзи бе украсени с жълти копринени цветя. Тя свали робата и застана чисто гола пред огледалото. Направи пирует, за да я огледа Соли по-добре, след което започна да се облича.
Първо си сложи ленена долна риза с избродирано с цветя деколте. На раменете си ризата имаше копринени лентички, с които се привързваше към роклята, за да не се подава. След това обу фини бели вълнени чорапи и ги закрепи малко над колената си с ластични жартиери. После дойде ред на дългите до коленете свободни ленени кюлоти, които имаха красиви ширити по ръбовете и се завързваха с шнурче на кръста. Обу си жълти копринени вечерни пантофки.
Соли взе корсета й от стойката и й помогна да си го сложи, след което стегна връзките отзад. Повечето жени се обличаха с помощта на една или две прислужнички, защото не бе възможно да се вмъкнеш сама в сложно изработения корсет и вечерната рокля. Соли обаче се бе научил как да се справя с тези дейности, защото предпочиташе да върши работата на прислужниците, но да не се лиши от удоволствието да гледа.
Кринолините и турнюрите вече не бяха на мода, но Мейзи си сложи една памучна фуста с волани в долната част, завършваща с богат набор, чиято цел бе да поддържа шлейфа на роклята й. Фустата имаше панделка на кръста и Соли я завърза на гърба на жена си.
Най-накрая бе готова и за самата рокля. Тя бе изработена от копринена тафта на бели и жълти райета. Корсажът не прилепваше плътно, а бе от две части, които се прихлупваха и закрепяха на раменете с панделки. Свободното деколте подчертаваше красивите й едри гърди. Останалата част от дрехата се набираше по подобен начин и бе прихваната с големи фльонги на кръста, коленете и подгъва. На прислужничката й отнемаше цял ден да я изглади.