— Тя не ме плаши — предизвикателно заяви Нора. — Аз самата нямам много скрупули.
Мейзи й повярва — и съжали Хю.
Докато наблюдаваше как шивачката прикрепя с карфици роклята върху пищното тяло на Нора, Мейзи реши, че най-подходящият стил за нея ще е полонезата. Обилните, натруфени детайли, множеството обемни гънки, набрани и завършващи с волани, отворената отпред горна пола, украсена с панделки и преминаваща отзад в набран шлейф с волани — всичко това изглеждаше чудесно и много отиваше на сладката Нора. Като че ли извивките й бяха прекалено щедри, но дългият корсет щеше да прикрие пълнотата й и да стегне горната част на тялото й.
— Ако изглеждаш добре, си спечелила половината от битката — подхвърли на Нора, която се любуваше на отражението си в огледалото. — За мъжете пък само това има значение. За да спечелиш жените обаче, ще трябва да се постараеш повече.
— Винаги съм се разбирала по-добре с мъже, отколкото с жени — отбеляза Нора.
Мейзи не бе особено изненадана. Нора просто бе такъв тип.
Другата жена продължи:
— Ти сигурно си същата. И затова сме стигнали дотук.
„Дали наистина сме еднакви?“, зачуди се Мейзи.
— Не че мога да се меря с теб — добави Нора. — Всяко амбициозно момиче в Лондон ти завижда.
Мейзи потръпна при мисълта, че е обект на завист и изглежда като героиня в очите на разни златотърсачки, но не каза нищо, защото вероятно си го бе заслужила. Нора се бе омъжила заради пари и с удоволствие призна това пред Мейзи, тъй като смяташе, че тя е сторила същото преди нея. И беше права.
След миг Нора продължи:
— Не че се оплаквам, ама аз попаднах на черната овца в семейството, единственият без капитал. Ти си се омъжила за един от най-богатите мъже на света.
„Колко ли ще се учудиш“, помисли си Мейзи, „ако ти кажа, че веднага бих приела да се разменим!“.
Изхвърли тази мисъл от ума си. Добре, значи тя и Нора бяха еднакви. Щеше да помогне на Нора да спечели одобрението на снобите и злобните вещици, които управляваха висшето общество.
— Никога не говори за цената на каквото и да било — започна тя, припомняйки си собствените си грешки в началото. — Винаги запазвай спокойствие и бъди невъзмутима, каквото и да става. Ако кочияшът ти получи сърдечен удар, каретата ти се блъсне, шапката ти отхвръкне на другия край на улицата и ти се смъкнат гащите, трябва да подметнеш единствено: „Божичко, колко вълнуващо!“, а после да си наемеш файтон. Помни, че провинцията е по-хубава от града, безделието е за предпочитане пред работата, старото е по-добро от новото, а социалното положение и класата са по-важни от парите. Трябва да знаеш по малко за всичко, но никога да не ставаш експерт по каквото и да било. Упражнявай се да говориш, без да си движиш устата — така ще подобриш произношението си. Казвай на хората, че прадядо ти е имал земя в Йоркшир: това графство е прекалено голямо и няма как да се провери цялото, освен това земеделството е почтен начин да обеднееш.
Нора зае подобаваща поза, изпъна гръб и с разсеяно изражение промълви бавно и безизразно:
— Божичко, колко много за помнене… Как ли ще успея?
— Идеално — отсъди Мейзи. — Ще се справиш чудесно.
II
Мики Миранда бе застанал на прага на една сграда на „Беруик стрийт“, облечен с леко връхно палто, което да го пази в хладната пролетна вечер. Пушеше пура и зорко наблюдаваше улицата. Близо до него имаше голяма лампа, но той стоеше скрит в сянката, за да не виждат минувачите лицето му. Беше напрегнат, недоволен от себе си и се чувстваше омърсен. Не обичаше насилието. То бе сред любимите методи на Папа и на Пауло. Мики го смяташе за равносилно на признание, че си се провалил.
„Беруик стрийт“ бе мръсна, тясна уличка с евтини кръчми и квартири. Кучета тършуваха из канавките, малки деца си играеха в прахоляка на светлината на газените фенери. Мики бе дошъл още преди смрачаване и досега не бе забелязал да минава нито един полицай. В момента бе почти полунощ.
Хотел „Рус“ бе от другата страна на улицата. Сградата определено бе виждала и по-добри дни, но все още изглеждаше по-запазена и представителна от онези, които я заобикаляха. Над вратата бе закачена лампа, а вътре се виждаше фоайе с рецепция. На гишето обаче нямаше никого.
Други двама мъже се мотаеха по отсрещния тротоар, по един от двете страни на входа на хотела. И тримата чакаха Антонио Силва.
Пред Огъста и Едуард Мики бе симулирал спокойствие, но в действителност отчаяно се страхуваше статията на Тонио да не се появи в „Таймс“. Толкова усилия бе вложил, за да уреди банка „Пиластър“ да набира пари за железницата „Санта Мария“. Дори се бе оженил за онази кучка Рейчъл — всичко, само заради проклетите облигации! Цялата му кариера зависеше от успеха на заема. Ако се провалеше и предадеше семейството си, баща му нямаше просто да се вбеси; щеше да иска отмъщение. Папа разполагаше с властта да издейства уволнението на Мики като посланик. Без пари и без работа Мики не би могъл да остане в Лондон; щеше да се наложи да се прибере у дома и да понесе позора и унижението. Което и да се случеше, с живота, на който се бе наслаждавал толкова години, щеше да бъде свършено.