Измъкна се от стаята и слезе на долния етаж.
За негова изненада, на рецепцията във фоайето се бе появил служител, който вдигна очи и предизвикателно попита:
— Може ли да узная каква работа имате тук?
Мики съобрази и моментално взе решение. Ако пренебрегнеше въпроса, мъжът вероятно щеше просто да реши, че е случаен грубиянин. Ако обаче спреше и започнеше да му обяснява, служителят щеше да огледа лицето му. Не каза нищо и направо излезе на улицата. Мъжът не го последва.
Когато минаваше покрай тъмната странична уличка, чу приглушен вик за помощ. Тонио пълзеше към ъгъла и оставяше зад себе си кървава следа. При вида му на Мики започна да му се повдига. Отвратен, той се намръщи, извърна поглед и продължи бързо по пътя си.
III
Почти всеки следобед богатите дами и джентълмените без истинско занимание си правеха посещения едни на други. Това бе изключително изтощителен обичай, затова четири дена седмично Мейзи даваше нареждания на слугите си да казват, че не си е вкъщи. В петък приемаше гости и понякога се случваше да се види с двайсет и дори трийсет души за един следобед. Посетителите почти винаги бяха едни и същи: кръгът „Марлборо“, еврейският кръг, жени с „напредничави“ идеи като Рейчъл Бодуин, както и съпругите на няколко от по-важните делови познати на Соли.
Емили Пиластър попадаше в последната категория. Съпругът й Едуард участваше заедно със Соли в сделка за железопътна линия в Кордоба. Мейзи предполагаше, че Емили се е отбила по силата на тази връзка. Тя обаче се застоя през целия следобед и в пет и половина, когато всички други се бяха разотишли, още беше тук.
Емили бе красиво двайсетгодишно момиче с големи сини очи. Всеки, който я погледнеше по-отблизо, веднага би разбрал, че е нещастна. Затова Мейзи не се учуди, когато гостенката й попита:
— Моля ви, може ли да поговоря с вас за нещо лично?
— Разбира се, за какво става дума?
— Надявам се да не се обидите, но наистина няма с кого да говоря на тази тема.
Вероятно ставаше дума за сексуален проблем. Не за първи път момиче от добро семейство идваше при Мейзи за съвет по въпрос, който не можеше да обсъжда с майка си. Може би бяха чували слухове за бурното й минало или пък просто им се струваше достатъчно отзивчива, за да ги изслуша.
— Трудно се обиждам — отвърна Мейзи. — За какво искате да поговорим?
— Съпругът ми ме мрази — заяви младата жена и избухна в сълзи.
На Мейзи й дожаля за нея. Познаваше Едуард още от времето, когато той посещаваше „Аргайл Румс“. Тогава бе свиня, а без съмнение сега бе станал още по-лош. Мейзи би съчувствала на всяко момиче, имало нещастието да се омъжи за него.
— Разбирате ли — започна през сълзи да обяснява Емили, — родителите му държаха да сключи брак, обаче той не искаше. Затова те му предложиха финансово споразумение и партньорство в банката, така че той склони. А пък аз се съгласих, защото така искаха родителите ми, а той изглеждаше не по-лош от останалите. Освен това силно желаех да имам бебета. Само че той никога не ме е харесвал и сега, като си получи парите и стана партньор, не може да ме понася.
Мейзи въздъхна.
— Това може би ще прозвучи грубо и коравосърдечно, но ти си в същата ситуация като хиляди други жени.
Емили попи очите си с носна кърпичка и направи усилие да спре сълзите си.
— Знам и не желая да смятате, че се самосъжалявам. Трябва да извлека най-доброто от ситуацията. А съм сигурна, че щях да се справя, ако си имах бебенце. Това е всичко, което някога съм искала.
„Децата са утехата на повечето нещастни съпруги“, помисли си Мейзи.
— Съществува ли причина, поради която не можеш да имаш бебета?
Емили се въртеше неспокойно на кушетката. Още малко и щеше да започне да се гърчи от срам. Но на детинското й личице бе изписана решителност.
— Женена съм от два месеца, но нищо не се е случило.
— Още е съвсем рано…
— Не, нямах предвид, че съм очаквала вече да съм бременна.
Мейзи знаеше, че на момичета като нея им е трудно да говорят конкретно, затова реши да я насочва с въпроси.
— Идва ли той в леглото ти?
— В началото го правеше, но вече не.
— А когато го е правил… какво не е било наред?
— Проблемът е, че не съм сигурна какво всъщност трябва да се случи.
Мейзи въздъхна. Защо майките позволяваха на дъщерите си да се оженят, без поне малко да ги просветят? После си спомни, че бащата на Емили е методистки свещеник. Това със сигурност само влошаваше нещата.