Хю не желаеше разговорът да отива в тази посока.
— Дойдох тук не само като приятел на Соли, но и на Мейзи.
Грийнборн моментално настръхна. Тъжното му изражение изчезна и той отново заприлича на изпънат като струна прусак. Хю се зачуди как е възможно някой да мрази толкова силно жена, хубава и забавна като Мейзи.
След миг Хю продължи:
— Запознах се с Мейзи скоро след Соли. Аз също се влюбих в нея, но той я спечели.
— Той беше по-богат.
— Господин Грийнборн, надявам се да ми позволите да бъда напълно откровен. Вярно е, че Мейзи бе бедна като църковна мишка и си търсеше богат съпруг. Само че след сватбата си със Соли тя спазваше своята част от сделката. Беше му добра съпруга.
— И бе възнаградена по съответния начин — отвърна Грийнборн. — Наслаждаваше се на живота на дама от висшето общество в продължение на пет години.
— Колкото и да е смешно, тя ми каза абсолютно същото. Аз обаче не смятам, че това е достатъчно. Ами малкия Бърти? Едва ли искате внукът ви да мизерства?
— Внукът ми ли? — запита Грийнборн. — Аз нямам кръвна връзка с Хюбърт.
Изведнъж Хю бе споходен от странното усещане, че ще се случи нещо изключително важно. Сякаш се бе озовал в кошмар и всеки момент щеше да го връхлети някакъв страховит, безименен ужас.
— Не разбирам — обърна се той към Грийнборн. — Какво имате предвид?
— Онази жена вече бе бременна, когато се омъжи за сина ми.
Хю ахна.
— Соли знаеше за детето, освен това бе наясно, че не е негово — продължи Грийнборн. — Въпреки това я прибра, при това против волята ми, което едва ли има нужда да обяснявам. Повечето хора, естествено, нямат никаква представа: ние много се постарахме да го пазим в тайна. Сега обаче вече няма нужда, след като… — при тези думи замълча, преглътна с усилие и едва тогава довърши разказа си. — Двамата обиколиха света след сватбата. Детето се роди в Швейцария; издадоха му свидетелство за раждане с фалшива дата; когато се върнаха, бяха изминали почти две години и бе много трудно да се разбере, че бебето всъщност е с четири месеца по-голямо, отколкото твърдяха.
Хю имаше чувството, че сърцето му е спряло. Трябваше да зададе един въпрос, само че бе ужасен от възможния отговор.
— А кой… кой е бащата?
— Така и не ни каза — отвърна Грийнборн. — Соли никога не разбра.
Само че Хю знаеше.
Детето бе негово.
Вторачи се мълчаливо в Бен Грийнборн. Не бе в състояние да произнесе дори дума.
Щеше да говори с Мейзи и да я накара да му каже истината, но всъщност бе убеден, че тя само ще потвърди онова, за което се бе досетил интуитивно. Тя никога не се бе държала като лека жена, независимо от външния си вид и начина си на живот. Беше девствена, когато я бе прелъстил. През онази първа нощ бе забременяла; после Огъста бе замислила план как да ги раздели и бе успяла, а Мейзи се бе омъжила за Соли.
Дори бе нарекла бебето Хюбърт, а това име звучеше твърде близко до „Хю“.
— Ужасна история, разбира се — добави Грийнборн, който бе изтълкувал погрешно смайването на Хю и причината за мълчанието му.
„Имам дете“, каза си Хю. „Син. Хюбърт. Наричат го Бърти.“ Сърцето му се сви от болка.
— Е, сигурен съм, че сега разбираш защо след смъртта на скъпия ми син не искам да имам нищо общо нито с онази жена, нито с детето й.
— О, не се безпокойте — разсеяно отвърна Хю. — Аз ще се погрижа за тях.
— Ти ли? — озадачено попита Грийнборн. — Че теб по какъв начин те засяга?
— О… Ами, предполагам, защото сега си нямат никого, освен мен — бе отговорът на Хю.
— Недей да се въвличаш в това, млади Пиластър — посъветва го благо Грийнборн. — Имаш си съпруга, за която да се безпокоиш.
Хю нямаше желание да обяснява, а пък бе твърде зашеметен, за да измисли достоверна история. Трябваше да се махне оттук.
— Трябва да тръгвам — каза. — Приемете искрените ми съболезнования, господин Грийнборн. Соли бе най-добрият човек, когото някога съм познавал.
Грийнборн сведе глава и Хю го остави сам.
Във фоайето със закритите огледала Хю взе от лакея шапката си, след което излезе на огряната от слънцето „Пикадили“. Тръгна на запад и скоро влезе в „Хайд парк“. Насочи се към дома си в Кенсингтън. Можеше да си наеме файтон, но предпочете да повърви, за да има време да помисли.
Сега всичко се бе променило. Нора бе законната му съпруга, но Мейзи бе майката на сина му. Нора можеше да се грижи за себе си — както, впрочем, и Мейзи — но едно дете имаше нужда от баща. Изведнъж въпросът какво да прави с остатъка от живота си отново дойде на дневен ред.