Без съмнение някой свещеник би казал, че нищо не се е променило и трябва да остане с Нора — жената, за която се бе оженил в църквата, пред Бога; само че свещениците не знаеха много неща. Строгите методистки убеждения на останалите от семейство Пиластър бяха подминали Хю. Той така и никога не бе повярвал, че отговорът на всяка съвременна морална дилема може да се открие в Библията. Нора го бе съблазнила и се бе омъжила за него съвсем хладнокръвно и единствено с цел материално облагодетелстване — Мейзи бе права за това. Свързваше ги само парче хартия. А този документ нямаше кой знае каква стойност, съпоставен със значението на едно дете. При това дете, което бе плод на любов толкова силна, че бе оцеляла в продължение на много години и безброй изпитания.
„Дали просто си търся извинения?“, запита се той наум. „Дали това не е само благовиден предлог, за да се отдам на желание, за което зная, че е грешно?“
Разкъсваше се на две заради тези въпроси.
Опита се да обмисли практическата им страна. Нямаше основания за развод, но бе сигурен, че Нора ще се съгласи, ако й предложеше достатъчно пари като компенсация. От друга страна, останалите от фамилията щяха да поискат да напусне банката: общественото петно от един развод бе твърде голямо и нямаше да му позволят да остане партньор. Можеше да си намери друга работа, но никое почтено лондонско семейство нямаше да ги приеме като двойка в дома си, дори след като с Мейзи сключеха брак. Почти със сигурност щеше да им се наложи да отидат в чужбина. Тази перспектива обаче го привличаше, а му се струваше, че ще допадне и на Мейзи. Можеше да се върне в Бостън или пък (още по-добре), да отиде в Ню Йорк. Вероятно никога нямаше да стане милионер, но си струваше, защото щеше да бъде с жената, която бе обичал през целия си живот.
След малко се намери пред дома си, една от множеството елегантни еднотипни къщи от червени тухли в Кенсингтън, която се намираше на по-малко от километър от много по-екстравагантното жилище на Огъста на „Кенсингтън Гор“. Нора вероятно бе в прекалено натруфената си спалня и се обличаше за обяда. Какво можеше да го спре просто да влезе вътре и да обяви, че я напуска?
Сега вече знаеше, че именно това иска да направи. Дали обаче то бе правилното?
Детето променяше напълно ситуацията. Грешно би било да напусне Нора заради Мейзи; но бе правилно да напусне Нора заради Бърти.
Запита се какво ли ще каже Нора, когато й съобщи. Въображението му му даде отговора. Представи си лицето й със застинали в категорична решителност черти; чу неприятния тон, който щеше да използва и точните й думи: „Ще ти струва всяко пени, което притежаваш!“.
Колкото и да бе странно, именно тази мисъл го накара да вземе категорично решение. Ако си бе представил как Нора избухва в сълзи и тъгува, нямаше да е в състояние да го направи. Знаеше обаче, че интуицията му не го подвежда.
Влезе в къщата и хукна нагоре по стълбите.
Тя бе седнала пред огледалото си и си окачваше медальона, който й бе подарил. Украшението бе горчиво напомняне, че трябва да й купува бижута, за да я убеди да правят любов.
Нора взе думата преди него.
— Имам новини — каза му.
— Това сега няма значение…
Тя обаче не му позволи да я прекъсва. Изражението й бе доста странно: сякаш наполовина ликуваше и наполовина се мусеше.
— Така или иначе ще се наложи известно време да не идваш в леглото ми.
Хю разбра, че няма да има възможност да говори, преди тя да е казала, каквото си е наумила.
— Какво, за бога, имаш предвид? — нетърпеливо попита той.
— Случи се неизбежното.
Изведнъж Хю предположи за какво става въпрос. Имаше чувството, че го е блъснал влак. Вече беше прекалено късно: сега никога нямаше да успее да я остави. Изпита отвращение и болка от загубата. Загубата на Мейзи, на сина си.
Вгледа се в очите й. В тях забеляза предизвикателство, сякаш се бе досетила за плановете му. А може би тъкмо това се бе случило.
Насили се да се усмихне.
— Неизбежното ли?
И тогава Нора произнесе думите:
— Бременна съм.
Трета част
1890
Първа глава
Септември
I
Джоузеф Пиластър почина през септември 1890 г. Останал бе старши партньор в банка „Пиластър“ в продължение на седемнайсет години. През този период Великобритания постоянно бе увеличавала богатствата си; същото важеше за семейство Пиластър, което в момента бе богато почти колкото Грийнборн. Имуществото на Джоузеф се изчисляваше на повече от два милиона лири, включително колекцията му от шейсет и пет антични, инкрустирани със скъпоценни камъни кутийки за емфие — по една за всяка година от живота му — която бе на стойност сто хиляди лири и която той остави на сина си Едуард.