Всички членове на семейството държаха целия си капитал в банката, инвестиран в бизнеса. Това им носеше по пет процента лихва, макар обикновените вложители да получаваха приблизително един и половина процента върху парите си. Всъщност, партньорите взимаха дори повече — освен петте процента лихва върху инвестирания си капитал, те получаваха дял от печалбата, която се разпределяше помежду им по сложна схема. След едно десетилетие, през което получаваше такъв дял от печалбата, Хю бе изминал половината път до първия си милион.
Сутринта преди погребението Хю внимателно огледа лицето си в огледалото за бръснене. Търсеше признаци за собствената си тленност. Беше на трийсет и седем години. Косата му сивееше, но наболата брада, която смъкваше от лицето си, все още бе катраненочерна. В момента бяха модерни завитите мустаци и той се запита дали да не си пусне такива, за да изглежда по-млад.
„Чичо Джоузеф имаше късмет“, каза си Хю. Докато той бе старши партньор, финансовият свят бе запазил стабилността си. През този период имаше само две незначителни кризи: фалита на „Градска банка на Глазгоу“ през 1878 г. и този на френската банка „Юнион Женерате“ през 1882 г. И в двата случая Централната банка на Англия предотврати разпростирането на кризата, като за кратко увеличи лихвеното ниво на шест процента, което все още бе далеч от стойностите, предизвикващи паника. Хю смяташе, че чичо Джоузеф твърде силно е обвързал банката с инвестиции в Южна Америка — но сривът, от който Хю непрекъснато се притесняваше, така и не стана и поне според чичо Джоузеф, сега вече нямаше да се случи. Същевременно рисковите инвестиции бяха като собствеността върху полуразрушена къща, която отдаваш под наем: наемът идва чак до самия край, но когато къщата най-после се срути, няма повече нито наем, нито къща. Сега, когато Джоузеф си бе отишъл, Хю искаше да изведе банката на по-солидна почва, като продаде или „поправи“ част от тези полуразрушени южноамерикански инвестиции.
След като се изми и обръсна, облече халата си и отиде в стаята на Нора. Тя го очакваше: двамата винаги правеха любов в петък сутринта. Хю отдавна бе приел правилото й за „веднъж седмично“. Нора много се бе закръглила и лицето й бе по-пълно отпреди, но в резултат по него почти нямаше бръчки и тя все още бе красива.
Въпреки това, когато правеше любов с нея, той затваряше очи и си представяше, че е с Мейзи.
Понякога изпитваше желание напълно да се откаже и да зареже всичко. Само че благодарение на тези „сесии“ в петък сутрин дотук се бе сдобил с трима синове, които обичаше до безумие: Тобайъс, наречен на бащата на Хю; Самюъл, на чичо му; и Соломон, на Соли Грийнборн. Тоби, най-големият, следващата година щеше да постъпи в училище „Уиндфийлд“. Нора нямаше проблем с раждането на бебета, но веднага след това губеше всякакъв интерес към тях и Хю им обръщаше много внимание, за да компенсира студенината на майка им.
Незаконното дете на Хю, синът на Мейзи — Бърти — вече бе на шестнайсет години и отдавна учеше в „Уиндфийлд“. Учението забележително му спореше, освен това бе звездата на отбора по крикет. Хю плащаше таксата за обучението му, посещаваше училището в края на учебната година за Деня на годишното награждаване, и въобще се държеше като негов кръстник. Вероятно това караше някои циници да подозират, че той е истинският баща на Бърти. Обаче някога Хю бе приятел на Соли, а всички знаеха, че бащата на Соли отказва да се грижи за момчето. Затова повечето хора просто приемаха, че Хю проявява щедрост в памет на стария си приятел.
Сега, когато се претърколи от Нора, тя попита:
— Кога започва службата?
— В единайсет часа в методистката църква в Кенсингтън. След това има обяд в „Уайтхейвън хаус“.
Хю и Нора все още живееха в Кенсингтън, но се бяха преместили в по-голяма къща след раждането на момчетата. Хю бе оставил избора на Нора и тя бе харесала голяма къща с множество орнаменти в същия стил (който бегло напомняше фламандски) като тази на Огъста — стил, който се бе превърнал в последен писък на модата или поне бе такъв в предградията, след като Огъста бе построила своя дом.