— От друга страна, ако Ник успее да се отърве от ипотеките, които му висят на врата, а после и да оптимизира херцогството, то би могло да носи един доста стабилен приход. Просто трябва да се рационализира и ръководи добре — като всяко предприятие.
Ник добави:
— Смятам да продам доста от затънтените ферми и най-различно имущество, след което ще се концентрирам върху задачата да изкарвам възможно най-много от останалото. А на земята ни в Сиднъм в Южен Лондон ще построя къщи.
Хю отново взе думата:
— Изчислихме, че финансовото състояние на херцогството може да бъде оптимизирано и оправено веднъж завинаги с около сто хиляди лири. Така че точно толкова смятам да ти дам като зестра.
Доти ахна, а Мама избухна в сълзи. Ник, който предварително знаеше каква ще е сумата, отбеляза:
— Невероятно щедро от ваша страна.
Доти прегърна през врата годеника си и го целуна, след което заобиколи масата и целуна и Хю. Той се почувства малко неловко, но същевременно бе доволен, че е успял да ги направи толкова щастливи. Освен това бе сигурен, че Ник ще използва парите добре и ще осигури спокоен и сигурен дом за Доти.
Нора слезе, облечена в подходяща за погребението рокля от черно-лилав камгарен плат. Закусила бе в собствената си спалня както винаги.
— Къде са момчетата? — попита раздразнено и хвърли поглед към часовника. — Казах на онази ужасна гувернантка да ги приготви…
В този миг замълча, защото влязоха гувернантката и децата — единайсетгодишният Тоби, Сам, който бе на шест и Сол, на четири години. И тримата носеха черни фракове и вратовръзки, а на главите си имаха миниатюрни черни цилиндри. Хю изпита прилив на гордост.
— Малките ми войници — подхвърли той. — Тоби, какъв бе снощи дисконтовият процент на Централната банка на Англия?
— Все така два и половина процента, сър — отвърна Тобайъс, който имаше задачата да проверява всяка сутрин информацията в „Таймс“.
Сам, средният, бързаше да сподели новините:
— Мамо, имам си домашен любимец! — въодушевено възкликна той.
Гувернантката се притесни.
— Не си ми казвал…
Сам извади една кибритена кутийка от джоба си, поднесе я на майка си и я отвори.
— Паяка Бил! — представи го гордо.
Нора изпищя, блъсна кутийката от ръката му и отскочи назад.
— Отвратително момче! — изкрещя тя.
Сам започна да пълзи по пода, за да вземе кутийката.
— Бил го няма! — проплака той и избухна в сълзи.
Нора се обърна към гувернантката.
— Как може да му позволите да стори такова нещо! — викна й.
— Съжалявам, нямах представа…
В този миг се намеси Хю.
— Нищо страшно не е станало — заяви той в опит да охлади страстите. После прегърна Нора през раменете. — Просто те изненада, това е всичко — и я поведе навън, във фоайето. — Хайде, време е да тръгваме — обърна се към останалите.
Когато излязоха от къщата, той постави ръка на рамото на Сам.
— Сам, надявам се, че си научил този урок: трябва винаги да внимаваш да не уплашиш дамите.
— Изгубих домашния си любимец — нещастно каза Сам.
— Всъщност на паяците не им харесва особено да живеят в кибритени кутии. Може би ти трябва различен домашен любимец. Какво ще кажеш за едно канарче?
Момчето моментално грейна.
— Може ли?
— Трябва да се грижиш за него: редовно да му слагаш вода и храна, иначе ще умре.
— Ще се грижа, ще се грижа, обещавам!
— Тогава още утре ще ти потърсим.
— Урааа!
Пътуваха до методистката църква в Кенсингтън в закрити карети. Лееше се дъжд като из ведро. Момчетата никога не бяха присъствали на погребение. Тоби, който бе много сериозен по характер, попита:
— От нас очаква ли се да плачем?
— Не ставай глупав! — отговори му Нора.
На Хю му се искаше тя да проявява повече привързаност към момчетата. Собствената й майка бе починала, когато Нора била съвсем малка и Хю предполагаше, че затова й е толкова трудно да се държи майчински с децата си: просто не знаеше как. „Въпреки това би могла да положи повече усилия“, помисли си той сега, а на Тоби каза:
— Можеш да плачеш, ако имаш желание. На погребения е позволено.
— Не мисля, че ще се случи. Не обичах особено чичо Джоузеф.
— А пък аз обичах Паяка Бил — вметна Сам.