Сол, най-малкият, заяви:
— Прекалено съм голям, за да плача!
Методистката църква в Кенсингтън бе истинско каменно отражение на двойствените чувства на заможните методисти, които вярваха в религиозната простота, но тайничко копнееха да демонстрират богатството си. Макар обикновено да я наричаха просто „черквата“, тя бе пищно украсена като англиканските и католическите храмове. Олтар липсваше, но пък имаше великолепен орган. Иконите, статуите и стенописите бяха забранени, но архитектурата бе бароково-разточителна, корнизите бяха богато орнаментирани, а мебелите бяха красиво резбовани.
През тази сутрин църквата бе пълна чак до галериите, имаше правостоящи в страничните крила, зад пейките и дори на пътеката. Служителите от банката бяха получили почивен ден, за да могат да присъстват, а всяка значима финансова институция от Сити бе изпратила свой представител. Хю кимна на управителя на Централната банка на Англия, на председателя на Съвета за държавната хазна, и на Бен Грийнборн, който (макар да бе над седемдесетгодишен) все още се движеше с гръб, изпънат като на млад пруски гвардеец.
Насочиха семейството към запазените места на първия ред. Хю седна до чичо си Самюъл, който, както винаги, бе облечен безупречно — с черен редингот, висока колосана яка и копринена вратовръзка с моден възел. Също като Грийнборн, Самюъл бе минал седемдесетте, но бе все така чевръст и във форма като на младини.
Самюъл бе логичният избор за старши партньор след смъртта на Джоузеф. Той бе най-възрастният и най-опитният сред партньорите. Само че Огъста и Самюъл се мразеха и тя щеше всячески да му се противопостави. Огъста вероятно щеше да подкрепи брата на Джоузеф, Младия Уилям, който сега бе на четирийсет и две години.
От останалите партньори двама отпадаха автоматично, защото не носеха фамилията Пиластър: майор Хартшорн и сър Хари Тонкс, съпругът на дъщерята на Джоузеф, Клемънтайн. Оставаха Хю и Едуард.
Хю искаше да стане старши партньор — желаеше го с цялото си сърце. Макар да бе най-младият от партньорите, бе най-способният банкер от тях. Знаеше, че ще успее да разшири банката и да я направи по-силна и влиятелна от когато и да било преди, като в същото време намали дяла на участието й в рисковите заеми, на които основно бе разчитал Джоузеф. Само че Огъста би се противопоставила на назначението му дори по-свирепо, отколкото на Самюъл. Хю обаче не можеше да чака тя да остарее или умре, за да поеме контрола. Тя бе само на петдесет и осем години и спокойно можеше да издържи още петнайсет, при това, без да губи жизнеността и злобата си.
Другият партньор бе Едуард. В момента той седеше до Огъста на първия ред. Навлязъл в средна възраст, той бе натежал, а лицето му бе яркочервено. Освен това бе получил някакъв противен обрив на кожата, който го превръщаше в много нелицеприятна гледка. Липсваха му интелигентност и упоритост, не беше трудолюбив и за седемнайсет години не бе успял да научи почти нищо за банкерството. Отиваше на работа около десет сутринта, около дванайсет излизаше за обяд и много често не се връщаше изобщо следобед. Пиеше шери за закуска и всъщност през целия ден бе пиян в някаква степен. Разчиташе на деловодителя си, чиновника Саймън Оливър, да го предпазва от неприятности. Самата идея Едуард да стане старши партньор бе немислима.
Съпругата на Едуард седеше до него, което бе голяма рядкост. Те бяха почти напълно разделени. Той живееше в „Уайтхейвън хаус“ заедно с майка си, а пък Емили прекарваше времето си в къщата им в провинцията и идваше в Лондон само за официални събития като погребения, например. Някога тя бе много красива, с големи сини очи и детинска усмивка, но с годините на лицето й се бяха появили бръчки от разочарование. С Едуард нямаха деца и на Хю му се струваше, че не могат да се понасят.
До Емили бе настанен Мики Миранда, дяволски елегантен със сивото си сако и черната яка от норка. Откакто разбра, че Мики е убил Питър Мидълтън, Хю се страхуваше от него. Едуард и Мики все още бяха много близки, направо неразделни. Мики участваше по някакъв начин в голяма част от южноамериканските инвестиции, които банката бе подкрепила през последните десет години.
Службата бе дълга и досадна, след това имаше шествие от църквата до гробищата, което продължи повече от час в неспирния септемврийски дъжд заради стотиците карети, които следваха катафалката.
Докато спускаха ковчега на Джоузеф в земята, Хю изучаваше лицето на Огъста. Тя стоеше под голям чадър, придържан от Едуард. Косата й бе побеляла, а самата вдовица изглеждаше великолепно с грамадната си черна шапка. Несъмнено сега, когато бе изгубила партньора си в живота, тя би трябвало да изглежда като обикновено човешко същество, будещо жалост и съчувствие. Вместо това чертите на гордото й лице бяха застинали като тези на мраморната статуя на някой римски сенатор. Огъста не показваше никакви признаци на скръб.