След погребението, в „Уайтхейвън хаус“ се състоя обяд за цялото семейство Пиластър, включително далечните роднини, партньорите със съпругите и децата им плюс онези делови партньори и дългогодишни храненици и сподвижници като Мики Миранда. Огъста бе наредила да разположат една до друга две дълги маси за хранене в просторния салон, за да могат всички да обядват заедно.
Хю не бе влизал в къщата от поне една-две години. След последното му идване вътрешността очевидно бе променяна отново и сега обзавеждането бе в модерния напоследък арабски стил. Вратите бяха заменени от мавритански арки, всички мебели бяха покрити с ажурна дърворезба, тапицерията и завесите бяха на цветни десени с абстрактни ислямски мотиви, а тук в салона имаше параван от Кайро и поставка за Корана.
Огъста настани Едуард на мястото на баща му. Хю си помисли, че това показва известна липса на такт. Със сядането си начело на масата Едуард само подчертаваше колко е неспособен в действителност да изпълнява ролята на баща си. Джоузеф бе непостоянен и подвластен на емоции ръководител, но поне не бе глупак.
Само че Огъста, както винаги, преследваше определена цел. Към края на обяда с присъщата си безцеремонност тя заяви:
— Новият старши партньор трябва да бъде определен възможно най-бързо — и очевидно това ще е Едуард.
Хю се ужаси. Огъста винаги бе проявявала отчайваща слепота по отношение на сина си, но въпреки това думите й бяха съвсем неочаквани. Изпитваше увереност, че тя няма да успее да се наложи, но го изнервяше мисълта, че изобщо е решила да направи подобно предложение.
Последва мълчание и Хю осъзна, че всички чакат той да се изкаже първи. В семейството го възприемаха като опозицията на Огъста.
Той се подвоуми за кратко, докато обмисляше как най-добре да се справи със ситуацията. Реши да опита с отлагане и каза:
— Смятам, че партньорите трябва да обсъдят въпроса утре.
Огъста обаче нямаше да му позволи да се измъкне така лесно.
— Ще съм ти благодарна, ако не ми казваш какво мога и какво не мога да обсъждам в собствената си къща, млади Хю! — сряза го тя.
— Щом така настояваш. — Той бързо събра мислите си. — Само че въпросното решение въобще не е така очевидно, макар че ти, скъпа лельо, очевидно не разбираш тънкостите на проблема — може би защото никога не си работила в банката, или по-точно, изобщо не си работила през живота си…
— Как се осмеляваш!
Той повиши глас и я надвика:
— Най-възрастният жив партньор е чичо Самюъл. — Усети, че звучи твърде нападателно и смекчи отново тона си. — Сигурен съм, всички ще се съгласим, че той е един мъдър избор, тъй като е зрял и опитен, пък и цялото финансово общество би го приело без възражения.
Чичо Самюъл наклони глава настрани, за да покаже, че оценява комплимента — но не каза нищо на глас.
Никой не обори думите на Хю — но и никой не го подкрепи. Той предположи, че не искат да се противопоставят открито на Огъста.
„Тези страхливци“, каза си той цинично, „предпочитат аз да го направя вместо тях!“.
„Така да бъде“, реши и продължи:
— От друга страна, чичо Самюъл веднъж вече отказа тази чест. Ако го стори отново, най-възрастният Пиластър би бил Младия Уилям, който също се ползва с голямо уважение в Сити.
Огъста се намеси нетърпеливо:
— Не Сити решава този въпрос, ами семейство Пиластър!
— Или по-точно, партньорите с фамилия Пиластър — поправи я Хю. — Но точно както партньорите се нуждаят от доверието на останалите членове от семейството, така и банката има нужда от по-широките финансови среди. Ако изгубим тяхното доверие, с нас е свършено.
Огъста като че ли започваше да се ядосва.
— Имаме правото да изберем, когото ние харесваме!
Хю енергично поклати глава. Нищо не го дразнеше повече от подобни безотговорни приказки.
— Ние нямаме права, само задължения — подчерта той. — Поверени са ни милиони лири чужди пари. Не можем да правим, каквото си поискаме; трябва да правим онова, което сме задължени.
Огъста опита друг подход.
— Едуард е синът и наследникът.
— Това не е наследствена титла! — възмутено възкликна Хю. — Тя отива при най-способния.