Застина за миг и си пое дълбоко дъх, осъзнал, че се кани да каже нещо, което ще промени остатъка от живота му. Всички погледи на седящите край масата бяха вперени в него. Той нямаше друг избор.
— Напускам — заяви.
Когато се обърна да си ходи, срещна погледа на Огъста и забеляза на лицето й победоносна усмивка.
Същата вечер дойде да го види чичо Самюъл.
Самюъл вече бе много възрастен, но все още подвластен на суетата както преди двайсет години. Все още живееше със Стивън Кейн, своя така наречен „секретар“. Хю бе единственият Пиластър, който ги посещаваше в дома им във „вулгарното“ предградие Челси. Къщата им бе обзаведена модерно и с вкус и в нея се разпореждаха множество котки. Веднъж, когато вече бяха преполовили бутилка портвайн, Стивън спомена, че е единствената „съпруга с фамилия Пиластър“, която не е ужасна вещица.
Когато пристигна Самюъл, Хю бе в библиотеката си (обикновено се оттегляше в нея след вечеря). На коленете му лежеше книга, но той не четеше. Вместо това се взираше в огъня и размишляваше за бъдещето. Разполагаше с много пари, напълно достатъчно, за да живее удобно до края на дните си, без изобщо да работи. Само че никога нямаше да стане старши партньор.
Чичо Самюъл изглеждаше уморен и тъжен.
— Не се разбирах особено с братовчед си Джоузеф през по-голямата част от живота му — сподели той. — Иска ми се да не бе така.
Хю му предложи питие. Самюъл избра портвайн и Хю повика главния си прислужник, на когото нареди да прелее една бутилка в гарафа.
— Как се чувстваш след всичко? — попита Самюъл.
— Преди бях ядосан, но сега изпитвам само унилост — отвърна Хю. — Едуард е така безумно неподходящ за старши партньор… само че нищо не може да се направи. Ами ти?
— И аз изпитвам същото. И също ще подам оставка. Няма да изтегля капитала си, или поне не веднага, но ще си тръгна в края на годината. Казах им го, след като ти излезе така драматично. Чудя се дали не трябваше да се обадя по-рано. Не че щеше да промени нещо.
— Какво друго казаха те?
— Ами, всъщност това е причината да съм тук, скъпо мое момче. Със съжаление трябва да кажа, че съм нещо като пратеник на врага. Помолиха ме да те убедя да не подаваш оставка.
— Значи са проклети глупаци!
— О, да — такива са, определено. Само че има още нещо, което трябва да обмислиш. Ако напуснеш веднага, всички в Сити ще разберат причината. Хората ще кажат, че ако Хю Пиластър е убеден, че Едуард не може да управлява банката, вероятно наистина е така. Това ще причини загуба на доверие.
— Е, ако ръководството на банката е слабо, ще е по-добре хората да изгубят доверие в нея. В противен случай ще изгубят парите си.
— А какво ще правиш, ако оставката ти предизвика финансова криза?
Хю не бе помислил за това.
— Има ли такава вероятност?
— Да, така мисля.
— Естествено, не бих искал да предизвикам подобно нещо.
Една криза би могла да съсипе други компании, които иначе нямат проблеми — точно както фалитът на „Овъренд и Гърни“ бе станал причина бизнесът на бащата на Хю да пропадне през 1866 г.
— Може би трябва да останеш до края на финансовата година, като мен — предложи Самюъл. — Остават само няколко месеца. Тогава Едуард вече ще е управлявал банката известно време и хората ще са свикнали с него, а напускането ти няма да предизвика такъв шум.
Прислужникът се върна с портвайна. Хю замислено отпи от виното. Усещаше, че трябва да приеме варианта на Самюъл, колкото и неприятна да му бе идеята. Изнесъл им бе истинска лекция на тема задълженията им към вложителите и финансовите среди, но трябваше и той самият да спазва тези правила. Ако оставеше банката да пострада само заради собствените му чувства, по никакъв начин нямаше да се различава от Огъста. Същевременно тази отсрочка щеше да му даде възможност да обмисли бъдещите си планове.
Най-подир той въздъхна и каза:
— Добре. Ще остана до края на годината.
Самюъл кимна.
— Така си и мислех — отбеляза. — Това е правилното решение, а пък в крайна сметка ти винаги постъпваш правилно.
II
Преди единайсет години, когато окончателно се сбогува с висшето общество, Мейзи Грийнборн първо обиколи всичките си приятели — а те бяха многобройни и доста богати — и ги убеди да подкрепят финансово „Женската болница в Саутуърк“ на Рейчъл. Впоследствие текущите разходи на болницата се покриваха от приходите от инвестициите й.