— Ще се опитаме да се свържем с него — обеща Мейзи.
— Не мисля, че още ме обича.
— Ще видим.
Учудващо бе колко често такива мъже в крайна сметка проявяваха желание да се оженят за майката. Дори да бяха избягали, след като бяха разбрали, че е бременна, нерядко съжаляваха за паниката и прибързаното си решение. В случая на Роуз шансовете за това бяха големи. Мъжът я бе напуснал, защото бе изгубил работата си, а не защото бе разлюбил Роуз. При това дори не знаеше, че ще става баща. Мейзи винаги се опитваше да ги накара да дойдат в болницата и да видят майката и детето. Гледката на безпомощното бебе, тяхната собствена плът й кръв, често пробуждаше най-доброто у тях.
Роуз потръпна и Мейзи запита:
— Какво има?
— Боли ме гърбът. Сигурно заради цялото това ходене…
Мейзи се усмихна.
— Не е просто болка в гърба. Бебето ти идва. Хайде да те настаним в леглото.
Отведе Роуз на горния етаж и я предаде в ръцете на една сестра.
— Всичко ще бъде наред — увери я. — Ще си имаш прекрасно, здраво бебе.
След това влезе в друга стая и спря край леглото на жена, която наричаха „госпожица Никоя“. Тя отказваше да им съобщи каквито и да било подробности за себе си, дори името си. Беше на около осемнайсет години и имаше тъмна коса. Акцентът й бе на момиче от висшата класа, а бельото й бе фино и скъпо. Освен това Мейзи бе почти сигурна, че е еврейка.
— Как се чувстваш, скъпа? — попита я сега.
— Добре съм — и съм ви изключително благодарна, госпожо Грийнборн.
Тя бе съвсем различна от Роуз — все едно идваха от противоположните краища на земята — но и двете бяха изпаднали в едно и също затруднено положение и щяха да родят по един и същи начин, сред болка и мръсотия.
След като се върна в кабинета си, Мейзи отново се зае със съчиняването на писмото до главния редактор на „Таймс“, което пишеше:
Женската болница
Бридж стрийт, Саутуърк, Югоизточен Лондон
10-ти септември, 1890 г.
До главния редактор на „Таймс“
„Уважаеми господине,
С интерес прочетох писмото на доктор Чарлз Уикам на тема физическата малоценност на жените и превъзходството на мъжете над тях.“
Тук бе спряла, тъй като не бе сигурна как да продължи. Пристигането на Роуз Портър обаче я бе вдъхновило.
„Току-що в болницата постъпи една млада жена в определено състояние, която е дошла пеша чак от Бат.“
Редакторът вероятно щеше да сметне израза „в определено състояние“ за прекалено вулгарен и да го изтрие, но Мейзи нямаше намерение да му върши работата и сама да цензурира думите си.
„Забелязах, че д-р Уикам ви е писал от клуб «Каус» и неволно се запитах колко от членовете на клуба могат да изминат пеша разстоянието от Бат до Лондон?
Тъй като съм жена, аз, разбира се, никога не съм влизала в клуба, но често наблюдавам членовете му на стъпалата отпред. Те викат файтон, когато целта им се намира на по-малко от километър и половина. Честно казано, повечето от тях ме оставят с впечатлението, че биха се затруднили да вървят пеша от «Пикадили съркъс» до «Парламент скуеър».
Със сигурност не биха издържали дванайсетчасова смяна в някоя фабрика в Ийст Енд, както правят хиляди англичанки всеки ден…“
Някой почука на вратата и отново я прекъсна.
— Влез! — подвикна тя.
Новодошлата не бе нито бедна, нито бременна. Тя имаше големи сини очи и лице като на младо момиче; облечена бе скъпо и с вкус. Това бе Емили, съпругата на Едуард Пиластър.
Мейзи се изправи и я целуна. Емили Пиластър бе сред поддръжниците на болницата. Групичката жени, които ги подкрепяха, се отличаваше с голямо многообразие — в нея влизаше например старата приятелка на Мейзи Ейприл Тилзли, която сега притежаваше три публични дома в Лондон. Те предоставяха на болницата свои стари дрехи и мебели, излишната храна от кухните си, както и най-различни допълнителни продоволствия, например хартия и мастило. Понякога дори намираха работа за майките след раждането. Най-важното обаче бе, че предлагаха морална подкрепа на Мейзи и Рейчъл, когато доминиращата мъжка клика ги хулеше, задето не налагат на прегрешилите задължителни молитви за изкупление и хорови песнопения и не провеждат служби на тема греховността на неомъжените майки.