Днес той носеше сребристосив вълнен костюм, който подхождаше на сребристите кичури в косата му, както и вратовръзка в същия нюанс на синьото като очите му. Беше наедрял, но от време на време на лицето му все още се появяваше някогашната дяволита усмивка. Двамата бяха привлекателна двойка — само дето в действителност не бяха двойка и фактът, че изглеждат и се държат като такава силно натъжаваше Мейзи. Докато вървяха към училището, тя го хвана под ръка и си помисли, че би дала душата си, за да бъде с него всеки ден.
Помогнаха на Бърти да разопакова куфара си, след което той им направи чай в общата стая на общежитието. Хю бе донесъл торта, толкова голяма, че вероятно целият клас не би я изял за седмица.
— През следващия срок моят син, Тоби, ще постъпи в „Уиндфийлд“ — спомена Хю, докато пиеха чай. — Дали не би го наглеждал вместо мен?
— С удоволствие — отвърна Бърти. — Ще се постарая да не ходи да плува в Епископска гора.
Мейзи му се намръщи и той побърза да добави:
— Съжалявам. Неудачна шега.
— Все още говорят за онзи случай, така ли? — поинтересува се Хю.
— Всяка година директорът разказва как се е удавил Питър Мидълтън, опитва се да сплаши момчетата. Въпреки това те пак ходят до изоставената кариера.
След чая се сбогуваха с Бърти. Както винаги, очите на Мейзи се изпълниха със сълзи. Тя все тъгуваше, че трябва да остави малкото си момче — въпреки че той вече бе по-висок от нея. Върнаха се пеша в града и се качиха на влака за Лондон. Разполагаха с цяло купе в първа класа само за тях.
Докато наблюдаваха пейзажа, който прелиташе край прозореца, Хю подхвърли:
— Едуард ще стане старши партньор в банката.
Мейзи се стресна.
— Не мислех, че му стига акълът за това!
— Така е, не му стига. Ще напусна в края на годината.
— О, Хю! — Мейзи знаеше колко го е грижа за тази банка. Всичките му надежди бяха свързани с нея. — Какво ще правиш?
— Нямам представа. Ще остана до края на финансовата година, така че имам достатъчно време да реша.
— Банката няма ли да се съсипе, ако Едуард е начело?
— Страхувам се, че е напълно възможно.
Мейзи много се натъжи заради него. Бяха му се струпали твърде много лоши неща, а пък Едуард имаше твърде много късмет.
— Освен това Едуард е лорд Уайтхейвън. Даваш ли си сметка, че ако Бен Грийнборн бе получил титлата, както трябваше да стане, Бърти щеше да я наследи?
— Да.
— Обаче Огъста му попречи.
— Огъста ли? — озадачено се намръщи Хю.
— Точно така. Цялата онази помия, която се изсипа във вестниците, бе нейно дело. „Може ли един евреин да стане благородник!“ — помниш ли?
— Спомням си, но откъде си сигурна, че Огъста е отговорна за това?
— Уелският принц ни каза.
— Брей, брей… — Хю поклати глава. — Огъста винаги ме изумява.
— Както и да е, сега бедната Емили е лейди Уайтхейвън.
— Е, поне е получила нещо от този ужасен брак.
— Ще ти споделя една тайна — снижи Мейзи глас, макар наоколо да нямаше други хора. — Емили се кани да поиска анулиране на брака от Едуард.
— Браво на нея! На основание, че не е консумиран, предполагам?
— Да. Не изглеждаш особено изненадан.
— Видно е с просто око. Двамата никога не се докосват. Държат се толкова неловко един с друг — на човек му е трудно да повярва, че са мъж и жена.
— През всичките тези години тя водеше фалшив живот, а сега е решила да сложи край.
— Ще си има проблеми със семейството ми — отбеляза Хю.
— Имаш предвид с Огъста. — И Мейзи бе реагирала по същия начин. — Емили е наясно с това. Само че тя притежава една упорита жилка, която в случая ще й свърши добра работа.
— Има ли си някого?
— Да. Само че отказва да му стане любовница. Не мога да разбера защо проявява такива скрупули. Едуард прекарва всяка нощ в някой публичен дом.
Хю й се усмихна — тъжна, изпълнена с обич усмивка.
— Някога и ти се водеше от скрупули.
Мейзи знаеше, че говори за онази нощ в „Кингсбридж Менър“, когато бе заключила вратата на спалнята си, за да не влезе Хю.
— Бях омъжена за добър човек, а двамата с теб се канехме да го предадем. Ситуацията на Емили е съвсем различна.
Хю кимна.
— Въпреки това смятам, че разбирам как се чувства. Прелюбодеянието е срамно заради лъжите, с които е свързано.