Едуард я извади от замечтания й унес.
— Има още нещо, при това дори по-лошо. Помниш ли онова момче, Питър Мидълтън?
— Естествено! — Огъста нямаше да го забрави никога — от толкова години смъртта му ги преследваше и хвърляше сянка върху семейството им. — И какво за него?
— Хю твърди, че Мики го е убил.
Сега вече Огъста направо се втрещи.
— Моля?! Не… не мога да го повярвам!
Едуард кимна.
— Нарочно натискал главата му под водата и го удавил.
Не мисълта за самото убийство, а идеята за предателството на Мики я ужасяваше толкова.
— Хю сигурно лъже!
— Той казва, че Тонио Силва е видял всичко.
— Но това би означавало, че Мики ни е мамил безобразно през всичките тези години!
— Мисля, че е истина, майко.
С нарастващ ужас Огъста осъзна, че Едуард не би и обмислял подобна вероятност, ако нямаше сериозна причина.
— Защо си толкова склонен да вярваш на думите на Хю?
— Защото зная нещо, за което той нямаше никаква представа и което потвърждава неговата история. Разбираш ли, Мики беше откраднал пари от един от учителите. Питър знаеше за това — и заплашваше да каже истината. Мики отчаяно търсеше начин да му запуши устата.
— На Мики никога не му стигаха парите — припомни си Огъста. След миг поклати невярващо глава. — И през цялото това време си мислехме, че…
— Че вината за смъртта на Питър е моя.
Огъста кимна.
— А пък Мики ни е оставил да вярваме в това — добави Едуард. — Направо не мога да го проумея, майко. Бях убеден, че съм убиец, а Мики е знаел, че не съм, но въпреки това не ми каза нищо. Не смяташ ли, че е предал по ужасяващ начин приятелството ни?
Огъста се вгледа със съчувствие в сина си.
— Ще го изоставиш ли?
— Неизбежно е — печално отговори той. — Само че той е единственият ми приятел, наистина.
Огъста имаше чувството, че всеки миг ще заплаче. Двамата седяха един срещу друг, гледаха се и размишляваха за нещата, които бяха сторили и причините за тях.
След малко Едуард промълви:
— В продължение на почти двайсет и пет години се отнасяхме с него като с част от семейството. А пък той всъщност е чудовище.
„Чудовище“, помисли си Огъста. Вярно беше.
И въпреки това, тя го обичаше. Огъста обичаше Мики Миранда, макар че бе убил трима души. Беше я мамил толкова грозно, но бе сигурна, че ако в този момент Мики влезе в салона, щеше да поиска да го притисне в обятията си.
Хвърли поглед към сина си и от изражението му разбра, че и той се чувства по същия начин. И преди го знаеше със сърцето си, но сега и умът й го прие.
Едуард също обичаше Мики.
Втора глава
Октомври
I
Мики Миранда бе разтревожен. Седеше във фоайето на клуб „Каус“, пушеше пура и се чудеше с какво е засегнал Едуард. Едуард го избягваше. Не идваше в клуба, не ходеше в „При Нели“, не се появяваше дори в салона на майка си за следобедния чай. Мики не го бе виждал цяла седмица.
Попитал бе Огъста какъв е проблемът, но тя отговори, че няма представа. Само че и Огъста се държеше странно с него, затова Мики предположи, че всъщност знае, но не иска да му каже.
Това не се бе случвало от повече от двайсет години. От време на време Едуард се обиждаше заради нещо, което Мики бе направил. В такива случаи той се цупеше известно време, но това рядко продължаваше повече от ден-два. Този път обаче бе сериозно — а това означаваше, че може да застраши парите за пристанище „Санта Мария“.
През последното десетилетие, приблизително веднъж годишно банка „Пиластър“ пускаше кордовски облигации. Част от парите бяха за строеж на железопътни линии, на водопроводни и напоителни съоръжения и за разработка на мини; други бяха чисто и просто заем за правителството. Семейство Миранда се бе облагодетелствало — независимо дали пряко или косвено — от абсолютно всичките. Днес Папа Миранда бе най-могъщият човек в Кордоба след президента.
Мики бе смъквал комисиона от всичко (макар никой в банката да нямаше представа за това) и сега личното му богатство бе наистина значително. По-важното обаче бе, че благодарение на способността си да набира средства, той се бе превърнал в една от най-значимите политически фигури в Кордоба — и несъмнен наследник на бащината си власт.
А пък Папа се канеше да започне революция.