Както и се очакваше, съпротивата дойде от страна на Хю. Именно Хю бе съобщил на Едуард истината за смъртта на Питър Мидълтън, с очевидния мотив да предотврати сделката за този заем.
— Наблюдавах какво се случва с последните няколко южноамерикански заема, с които се занимавахме — каза той и раздаде на присъстващите копия от някаква таблица.
Мики започна да разучава таблицата, а Хю продължи:
— Лихвата, която предлагаме, се е повишила — от шест процента преди три години на седем и половина процента миналата година. Въпреки увеличението, при всяка емисия има все по-голям брой непродадени облигации.
Мики разбираше достатъчно от финанси, за да схване какво означава това: популярността на южноамериканските облигации сред инвеститорите все повече спадаше. Спокойното изложение и неумолимата логика на Хю вбесяваха Мики.
Хю продължи:
— Освен това, при всяка от трите последни емисии, банката е била задължена да купува облигации на открития пазар, за да поддържа изкуствено високата им цена.
Което пък, както осъзна Мики, означаваше, че цифрите в таблицата всъщност омаловажават проблема.
— В резултат на упорството ни да участваме на този пренаситен пазар, в момента притежаваме кордовски облигации на стойност почти милион лири. Банката ни е заложила твърде много на този единствен сектор, а това може да е страшно опасно.
Доводът му бе доста силен. Мики се стараеше да запази спокойствие, но пред себе си призна, че ако той бе партньор, след думите на Хю би гласувал против емисията. Въпросът обаче не можеше да се реши само според финансовата логика. Тук бяха заложени и други неща, не само пари.
В продължение на няколко секунди никой не проговори. Едуард изглеждаше ядосан, но се въздържаше. Наясно бе, че щеше да е по-добре някой от другите партньори пръв да опровергае Хю.
Най-накрая се обади сър Хари:
— Ще го вземем под внимание, Хю. Струва ми се обаче, че малко преувеличаваш.
Джордж Хартшорн бе на същото мнение.
— Всички се съгласихме, че плановете за самия проект са солидни и благонадеждни. Рискът е нисък, а печалбите — значителни. Мисля, че трябва да приемем.
Мики знаеше предварително, че те двамата ще подкрепят Едуард. Чакаше решението на Младия Уилям. След Хартшорн обаче, думата взе Самюъл.
— Разбирам, че всички изпитвате нежелание да спрете първото голямо предложение, направено от новия старши партньор — каза той. Тонът му предполагаше, че мъжете в помещението не принадлежат на враждуващи лагери, а са разумни хора, които няма начин да не се съгласят с него, стига да проявят малко добро желание. — А може би не сте склонни да се вслушате в мнението на двама партньори, които вече са обявили, че напускат. Само че аз съм работил в тази сфера два пъти по-дълго от всеки от вас, а пък Хю е може би най-успелият млад банкер на света. А и двамата смятаме, че този проект е по-рискован, отколкото изглежда на пръв поглед. Не се оставяйте личните ви съображения да ви подведат и не отхвърляйте с лека ръка съвета ни.
„Самюъл е много убедителен“, помисли си Мики. Позицията му обаче бе ясна от самото начало. Сега всички присъстващи се вгледаха с очакване в Младия Уилям.
Най-после проговори и той.
— Южноамериканските облигации винаги изглеждат по-рисковани. Ако някога бяхме позволили това да ни уплаши, щяхме да пропуснем множество добри сделки, от които спечелихме големи пари през последните няколко години.
„Това звучи добре“, каза си Мики.
Уилям продължи:
— Не смятам, че ще има финансов срив. Кордоба става все по-силна и стабилна под управлението на президента Гарсия. Убеден съм, че в бъдеще можем да очакваме увеличение на печалбите. Би трябвало да се стремим към още повече сделки с Кордоба, а не по-малко.
Мики изпусна въздуха, който бе задържал и въздъхна дълбоко и с облекчение. Беше спечелил.
Едуард заяви:
— В такъв случай четирима партньори подкрепят проекта, а двама са против.
— Само минутка — намеси се Хю.
„Да не дава Господ Хю да крие още някой коз в ръкава си!“, стресна се Мики и стисна зъби. Искаше му се да извика, да възрази, но трябваше да потисне чувствата си.
Едуард се вгледа ядосано в Хю.
— Какво има? Мнозинството е срещу теб.
— В тази стая гласуването винаги е било краен вариант — отбеляза Хю. — Когато партньорите не са съгласни за нещо, обикновено първо опитваме да стигнем до компромис, с който всички са съгласни.