— Колко струва? — обърна се към него тя.
— Девет хиляди лири, лейди Уайтхейвън. — Той произнесе цената с почтително смирение, сякаш казваше молитва.
Огърлицата бе поразителна в простотата си — семпъл единичен наниз от големи, еднакви квадратни диаманти със златен обков. Тя си помисли, че ще изглежда невероятно на фона на черната й вдовишка рокля. Само дето не я купуваше, за да я носи.
— Чудесна е, милейди. Най-хубавият образец в магазина.
— Не ме притискайте, обмислям — отговори тя.
Това бе последният й отчаян опит да събере някакви пари. Опита открито да отиде в банката и да поиска сто лири в златни суверени: чиновникът, безочливо псе на име Мълбъри, й отказа. После пробва да прехвърли къщата на свое име, но и тук удари на камък: документите бяха в касата на стария Бодуин, адвоката на банката, а пък той бе подлога на Хю. Сега пък се опитваше да купи диаманти на кредит — и да ги продаде за пари в брой.
Първоначално Едуард бе на нейна страна, но сега дори той отказваше да й помага.
— Онова, което прави Хю, е за доброто на всички ни — тъпо бе подхвърлил той. — Ако се разчуе, че някой от семейството се опитва да отмъкне, каквото може, синдикатът ще се разпадне. Членовете му са били убедени да ни предоставят пари, за да избегнат финансовата криза, а не за да може семейство Пиластър да живее в лукс.
За Едуард това бе много дълга реч. Преди година тя щеше да бъде напълно разтърсена, че синът й е решил да й се противопоставя, но след бунта му по повод анулирането на брака той вече не бе сладкото и покорно момче, което Огъста толкова обичаше. Клемънтайн също се бе обърнала срещу нея и подкрепяше плана на Хю — да ги превърне до един в просяци. Тя чак се тресеше от гняв, когато се сетеше за това. Само че нямаше да им се размине!
Погледна управителя и решително заяви:
— Ще я взема.
— Без съмнение това е мъдър избор, лейди Уайтхейвън — отбеляза той.
— Изпратете сметката в банката.
— Добре, милейди. Ще доставим огърлицата в „Уайтхейвън хаус“.
— Ще я взема със себе си — каза Огъста. — Искам да я сложа довечера.
Управителят изкриви лице, сякаш нещо го бе заболяло.
— Поставяте ме в ужасно положение, милейди!
— За какво говорите, за бога?! Давайте накратко!
— Страхувам се, че не мога да ви предам бижуто, преди да съм получил парите за него.
— Не ставайте смешен! Знаете ли коя съм аз?
— Да… но във вестниците пише, че банката е затворена.
— Това е оскърбително!
— Много, много съжалявам.
Огъста се изправи и взе украшението.
— Отказвам да слушам подобни глупости! Ще я взема със себе си.
Управителят, който силно се потеше, застана между нея и вратата.
— Умолявам ви да не го правите — каза той.
Тя тръгна към него, но той не отстъпваше.
— Махнете се от пътя ми! — избухна тя.
— В такъв случай ще се принудя да заключа вратата на магазина и да повикам полицията — отговори мъжът.
Изведнъж Огъста проумя, че макар управителят на практика да се тресеше от ужас, не бе помръднал и на сантиметър. Страхуваше се от нея, но повече се боеше да не изгуби диаманти за девет хиляди лири. Тя осъзна също така, че е победена. Побесняла, хвърли огърлицата на пода. Мъжът се хвърли да я прибере, без изобщо да помисли за достойнството си. Огъста сама отвори вратата, мина през магазина и излезе на улицата, където я чакаше каретата й.
Тя държеше главата си вдигната високо, но всъщност бе ужасена. Онзи човек буквално я бе обвинил, че е крадла! Едно тънко гласче в ума й изписука, че тя наистина се бе опитала да открадне, но Огъста бързо го заглуши. През целия път до дома си беснееше.
Когато влезе в къщата, Хастед се опита да я задържи. Тя обаче нямаше търпение да се занимава с незначителни домашни въпроси точно сега, затова го накара да замълчи с думите:
— Донеси ми чаша топло мляко.
Мъчеше я някаква болка в стомаха.
После си отиде в стаята. Седна пред тоалетката си и отвори кутията си за бижута. Тя бе почти празна. Нещата, които й бяха останали, струваха само няколкостотин лири. Изтегли най-долната поставка и измъкна оттам едно сгънато парче коприна. Разтвори го и на него проблесна оформения като змия златен пръстен, който й бе подарил Странг. Както винаги, тя го сложи на пръста си и докосна инкрустираната със скъпоценни камъни глава до устните си. Него никога нямаше да продаде! Колко различно щеше да е всичко, ако й бяха позволили да се омъжи за Странг. За миг изпита желание да се разплаче. После чу някакви странни гласове пред вратата на спалнята си. Един мъж… може би двама, всъщност… и една жена. Не говореха като прислужници, а и нейните слуги не биха се осмелили да стоят на площадката пред стаята й и така спокойно да си приказват. Тя излезе при тях.