Служителят започна да пише билета му. Мики го наблюдаваше нетърпеливо, без да спира да потрива мястото, където Хю Пиластър го бе ударил с челото си. Осъзна, че е изправен пред нов проблем. От Скотланд ярд щяха да разпратят по телеграфа описанието му до всички пристанищни градове. Проклет да бъде този телеграф! Само след час местната полиция щеше да проверява всички пътници. Трябваше да се дегизира по някакъв начин.
Служителят му подаде билета, а Мики плати с банкноти. Разблъска отново хората и излезе навън, все още разтревожен.
Нае си файтон и нареди да го откарат в посолството на Кордоба, но почти веднага се отказа. Прекалено опасно бе да се връща там, освен това разполагаше с твърде малко време.
Полицията щеше да търси добре облечен мъж на около четирийсет години, който пътува сам. Една от възможностите да избегне копоите бе да промени възрастта си и да си намери спътник. Всъщност можеше дори да се престори на инвалид, на болен старец — и да се качи на борда в инвалидна количка. Само че му трябваше съучастник. Кого да използва? Не смяташе, че може да вярва на когото и да било от служителите си, особено сега, когато вече не бе посланик. Следователно му оставаше Едуард.
— Карайте към „Хил стрийт“ — нареди на кочияша.
Едуард имаше малка къща в Мейфеър. За разлика от останалите членове на семейството, той живееше под наем и все още не го бяха принудили да се изнесе, защото бе предплатил за три месеца.
Едуард, изглежда, не се интересуваше, че Мики е унищожил банката и е съсипал семейството му. Той бе станал още по-зависим от Мики. Колкото до останалите Пиластър — Мики не ги беше виждал от фалита насам.
Едуард отвори вратата, облечен в лекьосан копринен халат. Той отведе Мики в спалнята си, където в камината гореше огън. Домакинът пушеше пура и пиеше уиски в единайсет часа сутринта. Сега грозният обрив бе покрил цялото му лице и Мики се зачуди дали наистина може да го използва за плана си — изглеждаше прекалено подозрителен. Само че нямаше време за придирчивост. Едуард щеше да свърши работа, налагаше се.
— Напускам страната — каза Мики.
— О, вземи ме със себе си! — отвърна Едуард и избухна в сълзи.
— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — зачуди се Мики на глас без никакво съчувствие.
— Аз умирам — обясни Едуард. — Хайде да отидем на някое тихо и спокойно място и да живеем заедно, докато умра.
— Не умираш, глупак такъв — просто имаш кожно заболяване!
— Не е кожна болест, ами сифилис.
Мики ахна ужасено.
— Исусе и света Богородице, аз може също да съм го пипнал!
— Нищо чудно, като се има предвид колко време прекарвахме в „При Нели“.
— Но нали момичетата на Ейприл уж са чисти!
— Проститутките никога не са чисти.
Мики с усилие потисна паниката си. Ако се забавеше в Лондон, за да отиде на преглед, можеше да увисне на въжето. Трябваше още днес да напусне страната. Пък и параходът минаваше през Лисабон. Можеше да посети лекар там, след няколко дни. Да, така щеше да направи. Възможно бе изобщо да не е прихванал болестта, тъй като по принцип бе много по-здрав от Едуард, а и за разлика от него винаги се миеше след секс.
Едуард обаче не бе в достатъчно добро състояние, за да му помогне да избяга. Освен това Мики нямаше намерение да отведе със себе си в Кордоба умиращ от сифилис човек. И все пак имаше нужда от помагач. Оставаше му само една възможност: Огъста.
Не бе така сигурен в нея, както в Едуард. Едуард винаги бе склонен да направи всичко, за което го помоли Мики. Огъста съвсем не бе толкова зависима от него… но тя бе последният му шанс.
Обърна се.
— Не ме напускай! — започна да го умолява Едуард.
Мики обаче нямаше време за сантименталности.
— Не мога да взема умиращ човек със себе си! — избухна той.
Едуард вдигна поглед към него и на лицето му се изписа злоба.
— Ако не го направиш…
— Какво?
— Ще съобщя на полицията, че ти си убил Питър Мидълтън, чичо Сет и Соли Грийнборн!
Явно Огъста му бе казала за убийството на стария Сет. Мики се вгледа в Едуард, който в момента изглеждаше ужасно жалък. „Как съм го изтърпял толкова време?“, зачуди се Мики. Изведнъж осъзна колко щастлив ще бъде да го остави.
— Кажи на полицията — заяви. — Тя и без това ме преследва за убийството на Тонио Силва. Все едно дали ще ме обесят за четири убийства, или за едно.
И след тези думи излезе, без да поглежда назад. Нае си файтон от „Парк лейн“ и нареди на кочияша да го откара на „Кенсингтън Гор“, до „Уайтхейвън хаус“. Докато пътуваше, тревожно размишляваше за здравето си. Нямаше никакви симптоми на болестта: нито обрив по кожата, нито необясними бучки и подутини по гениталиите. Само че трябваше да изчака, за да се увери. Проклет да е Едуард! Дано се пържи в ада!