— Да се надяваме, че ще има повече заявления, отколкото можем да изпълним — заяви Мълбъри.
— Защо?
Защото по този начин онези заявители, които не са имали късмет, ще се опитат да купят облигации утре, на откритото предлагане, а това може да вдигне цената и до 95 лири. И тогава, всичките ни клиенти ще си кажат, че са направили много добра сделка.
Хю кимна.
— А какво ще стане, ако сме получили твърде малко заявления?
— Тогава банката, като поръчител, трябва да изкупи остатъка на цена 93 лири за облигация. А утре цената може да се смъкне на 92 или 91 лири и ние ще бъдем на загуба.
— Разбирам.
— Хайде, тръгвай.
Хю излезе от кабинета на Мълбъри, който бе на четвъртия етаж, и хукна по стълбите. Щастлив бе, че Мълбъри е приел идеята му за табличките и че не си е навлякъл по-сериозни неприятности заради изгубената товарителница. Когато стигна третия етаж, където бяха стаите на партньорите, видя Самюъл Пиластър, много елегантен в сребристосивия си редингот и тъмносинята сатенена вратовръзка.
— Добро утро, чичо Самюъл — поздрави Хю.
— Добро да е, Хю. С какво си се захванал? — Той проявяваше повече интерес към Хю от останалите партньори.
— Отивам да преброя заявленията за руския заем.
Самюъл се усмихна и разкри кривите си зъби.
— Нямам представа как може да си толкова жизнерадостен, когато те очаква нещо подобно.
Хю продължи надолу по стълбището. Сред членовете на семейството с приглушени гласове вече се говореше за чичо Самюъл и секретаря му. Хю не намираше за шокиращ факта, че Самюъл е, както казваха хората, „женствен“. Жените и свещениците може и да се преструваха, че сексът между мъже е извратен, но той се случваше непрекъснато в училища като „Уиндфийлд“ и на никого не бе навредил.
Стигна първия етаж и влезе във внушителната банкова зала. Часът бе едва девет и половина и десетките чиновници, които работеха за семейство Пиластър, все още се точеха през грамадната предна врата. С тях влизаше миризмата на бекона, с който бяха закусвали и на подземната железница, с която бяха пътували. Хю кимна за поздрав на госпожица Грийнграс, единствената жена сред чиновниците. Преди година, когато я бяха наели, в банката бе възникнал спор дали една жена е в състояние да върши тази работа. В крайна сметка тя бе решила въпроса по категоричен начин, тъй като доказа, че е невероятно способна. Хю предполагаше, че в бъдеще ще се наемат още повече жени.
Слезе по задното стълбище до мазето и отиде до стаята, където държаха пощата. Двама куриери разпределяха писмата, а заявленията за руския заем вече бяха изпълнили една голяма торба. Хю реши, че ще накара двама от младшите чиновници да сметнат бройката на заявленията, а след това той ще провери изчисленията им.
Работата му отне по-голямата част от деня. Оставаха само няколко минути до четири следобед, когато провери за втори път последния вързоп и добави последната колонка цифри. Емисията не бе изкупена чрез подписката: не бяха продадени облигации на стойност малко повече от сто хиляди лири. Дефицитът не бе кой знае колко голям, ако го съпоставиш с общата стойност на заема, два милиона лири. Само че между малко непродадени облигации и продадени малко повече имаше сериозна разлика от психологическа гледна точка, и партньорите щяха да се разочароват. Записа окончателните резултати на чист лист хартия и тръгна да намери Мълбъри. Сега банковата зала бе утихнала. Пред дългото, гладко полирано гише бяха застанали няколко клиенти. От другата страна на гишето чиновниците качваха и сваляха от лавиците големите счетоводни книги. В „Пиластър“ нямаше много сметки на частни лица. Това бе търговска банка, която отпускаше заеми на предприемачите да финансират бизнеса си. Както би казал старият Сет, Пиластрови не се интересуваха от мазните пенита на бакалина, нито искаха да броят парцаливите банкноти на шивача — в това нямаше достатъчно печалба. Обаче всички членове на семейството имаха сметки в банката, а услугата се предлагаше и на малък брой извънредно богати клиенти. Сега Хю забеляза един от тях: сър Джон Камъл. Хю се бе запознал със сина му в „Уиндфийлд“. Сър Джон бе слаб и плешив мъж, който получаваше огромни приходи от въгледобивните мини и пристанищата, разположени в земите му в Йоркшир. В момента той крачеше по мраморния под, нетърпелив и раздразнен.
Хю се обърна към него:
— Добър ден, сър Джон, надявам се, че са се погрижили за вас?
— Не, всъщност не, млади момко. Тук никой ли не работи?!