Тонио отвърна:
— Днес имам късмет — виж само колко спечелих на конните надбягвания! Да, довечера ще играя.
Мики стрелна Едуард с поглед и Мейзи забеляза облекчението, което проблесна в очите и на двамата. Едуард предложи:
— Да вечеряме ли довечера всички в клуба?
Соли погледна Мейзи и тя осъзна, че й се е предоставило готово извинение да не прекара вечерта с него.
— Вечеряй с момчетата, Соли — каза му. — Нямам нищо против.
— Сигурна ли си?
— Да. Днес си прекарах чудесно. Иди довечера в клуба си.
— В такъв случай всичко е уредено — заключи Мики.
След малко той, баща му, госпожица Кокс и Едуард си тръгнаха.
Тонио и Ейприл отидоха да заложат на следващия кръг от надбягванията. Соли предложи ръката си на Мейзи и попита:
— Да се поразходим ли малко?
Двамата тръгнаха бавно покрай боядисания в бяло парапет, който ограждаше пистата. Слънцето напичаше приятно, провинциалният въздух ухаеше хубаво. След известно време Соли се обърна към нея.
— Мейзи, харесваш ли ме?
Тя спря, изправи се на пръсти и го целуна по бузата.
— Много те харесвам.
Той се взря в очите й, а тя се смая, когато забеляза сълзи зад очилата му.
— Соли, скъпи, какво има? — попита го.
— Аз също те харесвам — отвърна й той, — повече от всяка друга, която съм срещал.
— Благодаря ти.
Наистина бе трогната. За Соли бе много необичайно да показва чувства, по-силни от лек ентусиазъм.
Последвалият въпрос я свари неподготвена:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Мейзи се слиса. Такова нещо изобщо не бе очаквала. Мъжете от класата на Соли не предлагаха на момичета като нея. Те ги прелъстяваха, даваха им пари, държаха ги като свои любовници и дори им правеха деца, но не се женеха за тях. Тя изгуби и ума, и дума.
Соли продължи:
— Ще ти дам, каквото поискаш. Моля те, кажи ми „да“!
Брак със Соли! Мейзи щеше да бъде невероятно богата — при това до края на дните си. Меко легло всяка нощ, разпалена камина във всяка стая на къщата и толкова масло, колкото бе в състояние да изяде. Щеше да става, когато поиска, а не когато й се налагаше. Никога повече нямаше да изпитва студ, никога нямаше да гладува, нито да носи дрипи, никога нямаше да се преуморява.
Думичката „Да!“ трептеше на върха на езика й.
Представи си миниатюрната стаичка на Ейприл в Сохо и гнездото, което си бяха свили мишките в една от стените й; сети се как вонеше клозета в по-топлите дни; помисли си за нощите, когато си лягаха, без да са вечеряли; припомни си как я боляха краката, след като цял ден бе обикаляла улиците.
Погледна Соли. Че колко трудно можеше да е — да се омъжи за този човек?
Той промълви:
— Обичам те толкова много! Искам те отчаяно!
И наистина я обичаше, личеше му.
Само че точно това бе проблемът.
Тя не го обичаше.
Той заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше съпруга, която наистина го обича, а не коравосърдечна златотърсачка, израснала на улицата. Ако се омъжеше за него, щеше да го измами. А пък той бе твърде добър, за да му го причини.
Имаше чувството, че всеки миг ще се разплаче. Каза му:
— Ти си най-милият, най-благородният мъж, когото съм срещала…
— Не казвай „не“, моля те! — прекъсна я той. — Ако не можеш да отвърнеш с „да“, не казвай нищо. Помисли си, първо помисли поне един ден или може би повече.
Мейзи въздъхна. Знаеше, че ще му откаже и че би било по-лесно да го направи веднага. Обаче той я умоляваше.
— Ще си помисля — отговори.
Соли грейна.
— Благодаря ти!
Тя поклати печално глава.
— Каквото и да стане, Соли, убедена съм, че никога няма да получа предложение за брак от мъж, по-достоен от теб.
II
На парахода Хю и Мейзи платиха по едно пени, за да ги превозят от Уестминстърския кей до Челси. Вечерта бе светла и топла, а по калната река се носеха множество малки лодки, шлепове и фериботи. Коминът на техния плавателен съд изпускаше пара, докато плаваха нагоре по течението. Минаха под новия железопътен мост, който водеше към гара „Виктория“. Кралската болница в Челси, проектирана от сър Кристофър Рен, остана зад гърба им на северния бряг; на южния пък се виждаха покритите с цветя „Батърси Фийлдс“, мястото, където по традиция се провеждаха дуелите в Лондон. Мостът „Батърси“ бе една разнебитена дървена конструкция, която сякаш всеки момент щеше да се срути. В южния му край имаше химически фабрики, но на срещуположния бряг край Старата църква на Челси се гушеха множество кокетни къщички и голи дечица играеха в плитчините.