В далечината мерна проблясващите светлини на фенери и се насочи към тях. Скоро започнаха да застигат и други двойки, които отиваха натам. Хю се надяваше, че ако се движат в група от очевидно почтени и трезви хора, ще има по-малка вероятност от проблеми с полицията.
Точно когато се приближиха към портата обаче, през нея влезе отряд от трийсет-четирийсет полицаи. Те грубо си проправяха път през тълпата, като удряха с палките си наред, без да правят разлика между мъже и жени. Хората се обърнаха и хукнаха в обратна посока.
Хю отново съобрази бързо.
— Позволи ми да те понося — каза на Мейзи.
Тя се изненада, но отвърна:
— Добре.
Той се наведе и я вдигна. Едната му ръка придържаше раменете й, а другата — коленете.
— Престори се, че си припаднала — нареди й.
Тя затвори очи и се отпусна. Хю тръгна напред, право срещу натиска от скупчените хора, като викаше: „Сторете път! Сторете път!“ с възможно най-авторитетния си тон. Когато виждаха жената, на която очевидно не й бе добре, дори бягащите се опитваха да се отдръпнат и да го пропуснат. Стигна до напредващите полицаи, които се стреснаха също като обикновените хора.
— Дръпнете се, полицай! Пуснете дамата да мине! — извика на един от тях.
Мъжът изглеждаше враждебно настроен и за миг Хю си помисли, че измамата му ще бъде разкрита. После обаче се намеси сержантът.
— Пуснете господина!
Хю тръгна през групата полицаи — и изведнъж се озова на свобода, в безопасност.
Мейзи отвори очи и той й се усмихна. Харесваше му да я носи и не бързаше да се отърве от товара си.
— Добре ли си? — попита я.
Тя кимна. Изражението й подсказваше, че може всеки миг да се разплаче.
— Пусни ме на земята.
Той внимателно я остави да стъпи, след което я прегърна.
— Хей, недей да плачеш — каза. — Вече всичко свърши.
Мейзи само поклати глава.
— Не е заради това — обясни. — И преди съм виждала сбивания. Обаче сега за първи път някой се погрижи за мен. През целия си живот сама съм се грижила за себе си. Това е ново преживяване за мен.
Хю не знаеше какво да й каже. Всички момичета, които бе срещал, приемаха за даденост мъжете да се грижат за тях. Общуването му с Мейзи бе като едно непрестанно откровение.
Хю се огледа за такси. Наоколо не се виждаше нито един файтон.
— Страхувам се, че ще се наложи да повървим.
— Когато бях на единайсет години, за четири дни стигнах пеша до Нюкасъл — заяви тя. — Мисля, че мога да вървя от Челси до Сохо.
III
Мики Миранда бе започнал да лъже на карти, докато учеше в „Уиндфийлд“ — така допълваше недостатъчната издръжка, която му изпращаха от дома. Изобретеният от него метод бе груб, но даваше задоволителни резултати срещу съучениците му. След това, по време на дългото презокеанско пътуване към дома, което бе предприел след завършването на училището и преди да влезе в университета, се опита да „оскубе“ един от спътниците си. Само че мъжът се оказа професионален картоиграч-измамник. Той се развесели от опита на Мики и го взе под крилото си, научи го на всички основни принципи на занаята.
Маменето бе най-опасно, когато залозите бяха високи. Когато хората играеха за някакви си пенита, никога не им хрумваше, че могат да ги лъжат. Подозрителността обаче нарастваше заедно с размера на залозите.
Ако го хванеха тази вечер, това нямаше да означава само провал на плана му да съсипе Тонио. Маменето на карти бе най-тежкият грях, който един английски джентълмен би могъл да извърши. Щяха да го помолят да напусне клубовете си, приятелите му никога нямаше да са си вкъщи, когато ги търсеше, никой нямаше да разговаря с него, ако се срещнеше случайно на улицата. Беше чувал съвсем малко истории за англичани, които лъжат на карти, но всички те свършваха по един и същи начин: провинилият се напускаше страната и отиваше да започне „на чисто“ в някоя дива и нецивилизована територия като Малайзия или Хъдсън Бей. Съдбата на Мики щеше да е да се върне в Кордоба, където да понася подигравките на по-големия си брат, и да прекара остатъка от живота си в отглеждане на говеда. От самата мисъл му се повдигаше.
Тази вечер обаче възможната печалба бе не по-малка от риска.
Не го правеше единствено за да достави удоволствие на Огъста. Само по себе си това бе достатъчна причина: тя бе пропускът му за обществото на богатите и влиятелни хора в Лондон. Той обаче искаше и работата на Тонио.