— Най-високата карта получава банката? — попита, като се насилваше да демонстрира безразличие към отговора им.
Разнесе се мърморене, което изразяваше съгласие. Здраво стиснал тестето, той плъзна съвсем леко горната карта назад и започна бързо да раздава. През цялото време придържаше асото назад и даваше втората карта, докато не стигна до себе си. Тогава най-накрая раздаде и него. Всички обърнаха картите си. Само Мики имаше асо, затова той стана „банкер“.
Успя да изобрази небрежна усмивка.
— Тази вечер май ще имам късмет — заяви.
Никой не коментира.
Той малко се успокои.
Прикри облекчението си и раздаде първата ръка.
Тонио играеше вляво от него, заедно с Едуард и виконт Монтан. Вдясно пък седяха Соли и капитан Картър. Мики не искаше да спечели: не това бе целта му днес. Той само искаше Тонио да изгуби.
Известно време игра честно и позволи да му приберат част от парите на Огъста. Останалите се отпуснаха и си поръчаха напитки за втори път. Когато сметна, че е настъпил подходящият момент, Мики запали пура.
Във вътрешния джоб на фрака му, точно до табакерата, бе скрито още едно тесте карти, купено от книжарницата на „Сейнт Джеймс стрийт“. Клубът също набавяше картите си от това място, така че тестетата бяха еднакви.
Разделил бе допълнителната колода на печеливши двойки, всичките със сбор девет, най-високият възможен: четворка с петица, деветка с десетка, деветка с вале и така нататък. Оставащите карти, които бяха само десетки и оньори, бе оставил вкъщи.
Докато прибираше табакерата обратно в джоба си, пое в ръка това допълнително тесте, а с другата взе истинското от масата. После незабелязано пъхна новите карти под старите. Докато останалите си приготвяха напитките — смесваха бренди с газирана вода — той разбъркваше колодата, като много внимателно подреждаше отгоре, както следва: една карта от дъното, две случайни, пак една от дъното, и още две случайни. Накрая, като раздаваше първо вляво, после вдясно, а накрая и на себе си, у него се озова печеливша двойка.
Следващия път даде печелившата ръка вдясно, където седеше Соли. Това продължи известно време — Тонио губеше, Соли печелеше. По този начин парите, които губеше страната на Тонио, се изплащаха на страната на Соли. Върху Мики не падаше никакво подозрение, защото купчинката златни суверени пред него си оставаше почти същата.
Тонио бе започнал, като сложи на масата почти всички пари, спечелени на надбягванията — приблизително сто лири. Когато тази сума намаля до петдесет, той се изправи и заяви:
— Това място носи лош късмет — отивам да седна до Соли.
И се премести от другата страна на масата.
„Това няма да ти помогне“, помисли си Мики. За него не представляваше трудност да направи така, че от тук нататък лявата страна да печели, а дясната — да губи. Само че започна да изпитва нервност, като чу Тонио да говори за лош късмет. Искаше Тонио да продължи да мисли, че днес има късмет, дори когато губеше пари.
От време на време Тонио разнообразяваше стила си на игра и залагаше пет или десет суверена на някоя ръка, вместо два или три. Когато това ставаше, Мики му раздаваше печеливша ръка. Тонио загребваше доволно печалбата си и щастливо обявяваше:
— Днеска имам късмет, сигурен съм! — Макар че купчинката монети пред него постепенно намаляваше.
Сега Мики се чувстваше по-спокоен. Изучаваше внимателно душевното състояние и нагласата на жертвата си, като същевременно плавно манипулираше картите. Не му стигаше да изхвърли Тонио от играта. Мики искаше той да играе с пари, които не притежава, да заложи взети назаем суми и да не успее да върне дълговете си. Само в такъв случай щеше да бъде напълно опозорен.
Мики чакаше, изпълнен с трепет, докато Тонио губеше все повече и повече пари. Тонио изпитваше нещо, близко до благоговение към Мики и по принцип би сторил всичко, което му предлага той. Не беше обаче и пълен глупак и все още имаше възможност да се осъзнае и да се оттегли, а така щеше да се спаси от разорението.
Когато парите на Тонио почти бяха свършили, Мики предприе следващия си ход. Извади отново табакерата си.
— Тези са от вкъщи, Тонио — каза му. — Пробвай ги.
За негово облекчение, Тонио прие. Пурите бяха дълги и изпушването на една от тях щеше да отнеме поне половин час. Тонио нямаше да пожелае да си тръгне, преди да свърши пурата си.