Когато запалиха, Мики се подготви да нанесе последния удар.
След още няколко раздавания Тонио бе напълно разорен.
— Е, това бе всичко, което спечелих днес следобед в Гудууд — каза унило той.
— Трябва да ти дадем шанс да си го върнеш — заяви Мики. — Сигурен съм, че Пиластър ще ти заеме сто лири.
Едуард като че ли се стресна леко, но щеше да изглежда като скръндза, ако откажеше сега, с тази купчина пари, които бе спечелил. Затова той побърза да се съгласи:
— Разбира се.
В този миг се намеси Соли:
— Може би сега е моментът да се оттеглиш, Силва — когато можеш да си благодарен, че си залагал цял ден, но не си изгубил нищо.
Мики безмълвно изруга Соли, че е такъв добряк и препъникамък. Ако Тонио се подчинеше на разума и стореше правилното нещо, целият внимателен замисъл на Мики щеше да бъде съсипан.
Тонио се поколеба.
Мики затаи дъх.
Само че благоразумието не прилягаше на Тонио, особено когато ставаше дума за хазарт. Той (точно както бе преценил и Мики) не можеше да устои на изкушението. Искаше да продължи.
— Добре — отсече сега. — Спокойно мога да поиграя, докато си свърша пурата.
Мики тайно въздъхна с облекчение.
Тонио махна с ръка на един сервитьор и поръча да му донесат химикалка, хартия и мастило. Едуард отброи сто суверена, а Тонио му написа разписка. Мики знаеше, че ако Тонио изгуби тези пари, никога няма да успее да си върне дълга.
Играта продължи. Мики усети, че започва да се поти, докато внимателно поддържаше финото равновесие, така че Тонио да губи постоянно и равномерно. От време на време му позволяваше да спечели с някой по-голям залог, за да не изгуби напълно надежда. Този път обаче, когато му останаха петдесет лири, Тонио заяви:
— Печеля единствено, когато играя на едро. Залагам всичко на следващата ръка!
Това бе висок залог дори за клуб „Каус“. Ако Тонио изгубеше сега, с него бе свършено. Един-двама от членовете видяха размера на залога и застанаха в близост до масата да наблюдават играта.
Мики раздаде картите.
Хвърли поглед вляво, към Едуард, който поклати глава в знак, че не иска друга карта.
Отдясно Соли стори същото.
Мики обърна собствените си карти. Беше си раздал осмица и асо, което правеше девет.
Едуард обърна ръката вляво. Мики нямаше представа какви са картите там: знаеше предварително какво ще получи той самият, но останалите се падаха на случаен принцип. Едуард имаше пет и две, а това бе седем. Той и капитан Картър бяха изгубили парите си.
Соли обърна с лицето нагоре своите карти — ръката, на която Тонио бе заложил бъдещето си.
Имаше деветка и десетка. Това правеше деветнайсет, което се броеше за девет. По този начин той и банката имаха еднакви резултати. Играта бе равна, нямаше загубил и печеливш, а пък Тонио си запазваше петдесетте лири.
Мики изруга под нос.
Искаше Тонио да остави тези петдесет суверена на масата, при това веднага. Бързо събра картите и подхвърли подигравателно:
— Е, ще си намалиш ли залога, Силва?
— Определено не! — отвърна Тонио. — Раздавай!
Мики благодари на щастливата си звезда и раздаде (той самият, естествено, получи печеливша ръка).
Този път Едуард почука леко с картите си, което бе знак, че иска трета. Мики му подаде четворка спатия и насочи вниманието си към Соли. Соли пасува.
Мики обърна собствените си карти и ги показа: петица и четворка. Едуард имаше една четворка, а сега отвори и първите две: безполезен поп и втора четворка. Резултатът му ставаше осем. Неговата страна бе изгубила.
Соли обърна двойка и четворка, тоест шест. Дясната страна също бе изгубила от банката.
А Тонио бе разорен.
Той пребледня и сякаш му прилоша. Измърмори нещо — Мики осъзна, че проклина на испански.
Мики потисна триумфалната си усмивка и придърпа печалбата към себе си… но видя нещо, от което му секна дъхът. Сърцето му почти спря да бие от ужас.
На масата имаше четири четворки спатия.
Предполагаше се, че играят с три колоди карти. Всеки, който забележеше четирите еднакви четворки, моментално щеше да разбере, че към тестетата е добавено още едно.
Това бе рискът, който човек поемаше с този конкретен начин на мамене; шансът да се случи подобно нещо беше приблизително едно на сто хиляди.