— Идеята не е лоша — каза замислено. — В Съединените щати се открива работно място. На старото момче, което управлява клона в Бостън, му трябва помощник.
„Америка е идеална за целта“, помисли си Огъста. Доволна бе от собствената си съобразителност.
Засега обаче Джоузеф само си играеше с тази идея, а тя искаше да я приеме безусловно и напълно.
— Нека Хю замине възможно най-скоро — настоя. — Не го искам и ден повече в къщата!
— Може да си запази билет утре сутрин — отвърна Джоузеф. — А пък после няма нужда да стои в Лондон. Може да отиде във Фолкстън да се сбогува с майка си и да остане там до отплаването на кораба.
„А след това няма да види Дейвид Мидълтън в продължение на години“, каза си Огъста със задоволство.
— Чудесно. Значи решихме проблема.
Дали имаше и други подводни камъни? Сети се за Мейзи. Дали Хю държеше на нея? Това бе малко вероятно, но все пак всичко бе възможно. Можеше да откаже да се раздели с нея. Ситуацията бе неясна, а Огъста се притесняваше от такива неразрешени въпроси. Не бе възможно Хю да вземе някаква си уличница в Бостън със себе си; от друга страна, можеше да откаже да напусне Лондон без нея. Огъста се зачуди дали не би могла да унищожи любовната им история още в зародиш — просто като предпазна мярка.
Изправи се и тръгна към вратата, която свързваше спалнята на Джоузеф с нейната собствена. Съпругът й изглеждаше разочарован.
— Трябва да се отърва от онова момиче — обясни тя.
— Аз мога ли да направя нещо?
Въпросът му я изненада. За него не бе типично да отправя такива неуточнени предложения за помощ. „Иска още веднъж да огледа уличницата“, помисли си кисело. После поклати глава:
— Ще се върна. Лягай си.
— Добре — неохотно се съгласи той.
Тя влезе в собствената си спалня и решително затвори вратата зад себе си.
Мейзи вече бе облечена и тъкмо прикрепяше с помощта на игли шапката върху косата си. Госпожа Мъртън пък сгъваше една бляскава синьо-зелена рокля и я пъхаше в евтина торба.
— Заех й една своя рокля, защото нейната е съвсем мокра, госпожо — обясни икономката.
Това даваше обяснение на дребния въпрос, който тормозеше Огъста. Беше си помислила, че няма начин Хю да стори нещо толкова очебийно глупаво, като да доведе курва в дома си. Сега Огъста разбираше как бе станало всичко. Бурята ги бе сварила неочаквано и Хю бе вкарал жената в къщата, за да се подсуши… а след това едното бе довело до другото.
— Как се казваш? — запита тя момичето.
— Мейзи Робинсън. А твоето име го знам.
Огъста осъзна, че е намразила Мейзи Робинсън. Нямаше представа защо; това момиче не заслужаваше подобни силни чувства. Вероятно бе свързано с начина, по който изглеждаше гола — така горда, така чувствена и толкова независима.
— Предполагам, че искаш пари — каза презрително.
— Ти, лицемерна крава такава! — отвърна веднага Мейзи. — Не е като да си се омъжила за богатия си грозен съпруг по любов.
Това бе вярно и на Огъста й секна дъхът. Беше подценила момичето. Започнала бе по лош начин, а сега трябваше да се откопае от дупката, в която сама се бе зарила. От този миг нататък трябваше да подходи към Мейзи много внимателно. Тази възможност сякаш й бе паднала от небето; не биваше да я проваля в никакъв случай.
Преглътна с усилие и се насили да звучи спокойно.
— Ще седнеш ли за малко? — Махна с ръка към един стол.
Мейзи като че ли се изненада, но след секунда колебание се отпусна на стола.
Огъста седна срещу нея.
Младата жена трябваше да е луда, за да се откаже от Хю. Тя се бе държала презрително, когато й намекна за пари. Огъста не желаеше да повтаря предложението си: усещаше, че не може да я подкупи така. Същевременно Мейзи нямаше да се остави да я тормозят и да й се налагат.
Огъста трябваше да я убеди, че раздялата е най-доброто разрешение и за нея самата, и за Хю. Най-добрият вариант за това бе Мейзи да сметне, че идеята да се откаже от Хю е била нейна. Може би щеше да го постигне, ако започнеше да й предлага доводи в полза на противното. Така, това бе добра идея…
И Огъста заяви:
— Ако искаш да се омъжиш за него, не мога да те спра.
Момичето се сепна и Огъста се поздрави наум, задето го бе хванала неподготвено.
— А какво те кара да смяташ, че искам да се омъжвам за него? — попита Мейзи.
Огъста едва се сдържа да не се разсмее. Искаше й се да отвърне: „Фактът, че си една пресметлива малка златотърсачка, примерно!“. Вместо това, на глас каза: