— Тръгна си.
— Ти ли я изпъди? — настоя да узнае той.
На Огъста й се искаше да му нареди да не й говори с такъв тон, но реши, че няма да спечели нищо, ако го разгневи. И без това победата й над него вече бе пълна, макар Хю още да не знаеше. Затова каза помирително:
— Не смяташ ли, че ако я бях изхвърлила, щеше да те чака на улицата да ти го съобщи? Не, тръгна си по собствено желание и заяви, че ще ти пише утре.
— Ама тя каза, че ще ме изчака тук, докато се върна с доктора!
— Явно е променила решението си. Не знаеш ли колко често го правят момичетата на нейната възраст?
Хю очевидно се озадачи, обаче не знаеше какво повече да каже.
Огъста добави:
— Без съмнение е искала възможно най-бързо да се измъкне от неудобното положение, в което я бе поставил.
На него това му прозвуча логично.
— Предполагам си я накарала да се чувства така неловко, че не е искала да остане дори миг повече в къщата.
— И така може да се каже — заяви строго тя. — Нямам никакво желание да слушам какво мислиш по въпроса. Чичо ти Джоузеф ще говори с теб. Това ще му е първата работа утре сутринта, преди да тръгне за банката. А сега — лека нощ.
За миг изглеждаше, сякаш той се кани да възрази. В действителност обаче нямаше какво да добави.
— Хубаво — измърмори накрая и влезе в стаята си.
Огъста се върна в спалнята на Едуард. Докторът тъкмо затваряше чантата си.
— Няма сериозни поражения — отбеляза той. — Няколко дни ще го боли носът, а утре окото му вероятно ще посинее от удара, но е млад и съвсем скоро ще се възстанови.
— Благодаря ви, докторе. Хастед ще ви изпрати.
— Лека нощ.
Огъста се приведе над леглото и целуна Едуард.
— Лека нощ, скъпи Теди. Заспивай сега.
— Добре, майко. Лека нощ.
Нея я чакаше още една задача.
Спусна се по стълбите и влезе в стаята на Джоузеф. Надяваше се да е заспал, докато я чака, но той бе седнал в леглото си и четеше „Пол Мол Газет“. Щом я видя, остави вестника и повдигна завивката, за да може тя да се вмъкне под нея. Прегърна я веднага.
В спалнята бе много светло: утринта бе настъпила, без Огъста да забележи. Тя затвори очи.
Джоузеф бързо влезе в нея. Огъста обгърна тялото му с ръце и отвърна на движенията му. Представяше си самата себе си — шестнайсетгодишна, облечена в малиноворозова рокля и със сламена шапка на главата. Лежеше на брега на реката, а младият граф Странг я целуваше. Единствената разлика с действително случилото се тогава бе тази, че графът не се задоволи само с целувките, а повдигна полите й и я люби там, на ярката слънчева светлина, край плискащата се в краката им река…
Когато всичко свърши, известно време тя лежа до Джоузеф, като размишляваше за победата си.
— Това бе необикновена нощ — сънливо измърмори той.
— Да — съгласи се Огъста. — Онова ужасно момиче.
— Хммм — изсумтя съпругът й. — Изглеждаше забележително… така надменна и упорита… и си мисли, че не е по-лоша от другите… великолепна фигура… точно като теб на тази възраст.
За Огъста това бе равносилно на смъртна обида.
— Джоузеф! — възкликна тя. — Как можа да кажеш такова отвратително нещо?
Той обаче не й отговори и тя осъзна, че е заспал.
Разярена отхвърли одеялото, надигна се от леглото и излезе от спалнята, без изобщо да му пази тишина.
През тази нощ не заспа повече.
VI
Квартирата на Мики Миранда в Камбъруел се състоеше от две стаи в къщата на една вдовица с вече пораснал син. Никой от приятелите му от висшата класа не го бе посещавал тук, не бе идвал дори Едуард Пиластър. Мики играеше ролята на млад търсач на удоволствия със силно ограничен бюджет, и елегантното жилище бе едно от нещата, от които спокойно можеше да се лиши.
Всяка сутрин точно в девет хазяйката носеше кафе и топли кифлички за него и Папа. По време на закуската Мики разказа на баща си как е станал причината Тонио Силва да изгуби сто лири, с които не разполага. Не очакваше Папа да започне да сипе хвалебствия, но се надяваше да получи поне някакво признание за находчивостта си, ако ще да е и неясно изръмжаване. Обаче Папа не се впечатли изобщо. Той духна няколко пъти над горещото си кафе и сръбна шумно.
— Е, и какво — той върна ли се в Кордоба?
— Все още не е, но ще го направи.
— Надяваш се. Толкова работа — а все още само се надяваш, че ще си тръгне!