Мики се засегна.
— Днес ще подпечатам присъдата му! — възрази.
— Когато бях на твоите години…
— Да, ти би му прерязал гърлото, наясно съм. Само че това е Лондон, а не провинция Санта Мария. Ако започна да режа гърлата на хората, ще ме обесят за нула време!
— В някои случаи човек няма избор.
— Обаче има други, в които е най-добре да си предпазлив, Папа. Сети се за Самюъл Пиластър и как не искаше да се занимава с оръжия. Отървах се от него и неговата глупава сантименталност, без да проливам кръв, нали?
В действителност това бе дело на Огъста, но Мики не бе споделил тази подробност с баща си.
— Не знам — упорито отсече Папа. — Кога ще си получа пушките?
Това бе проблемният въпрос. Старият Сет бе още жив и все още бе старши партньор в банка „Пиластър“. Сега бе август. През септември зимният сняг в планините на Санта Мария щеше да започне да се топи. Папа искаше да се прибере вкъщи — с оръжията. Веднага щом Джоузеф станеше старши партньор, Едуард щеше да придвижи сделката и пушките да бъдат натоварени. Само че старият Сет се бе вкопчил в поста и в живота си с вбесяваща упоритост.
— Скоро ще си ги получиш, Папа — увери го Мики. — Сет няма да издържи още дълго.
— Хубаво — отбеляза Папа със самодоволното изражение на човек, спечелил спор.
Мики намаза с масло една кифличка. Винаги ставаше така. Никога не успяваше да угоди на баща си, колкото и да се стараеше.
Насочи мислите си към предстоящия ден. Сега Тонио дължеше пари, които нямаше да успее да върне. Следващата стъпка бе да превърне този проблем в истинска криза. Искаше Едуард и Тонио да се скарат публично. Ако това се случеше, позорът на Тонио щеше да стане известен на всички. Той щеше да се принуди да напусне работата си и да се върне у дома в Кордоба. Така щеше да се озове и извън полезрението на Дейвид Мидълтън.
Мики искаше да постигне това, без да превръща Тонио в свой враг. Той имаше друга цел: искаше работата на Тонио. А ако решеше, Тонио би могъл да му създаде затруднения — можеше да злепостави и оклевети Мики пред посланика. Целта на Мики бе вместо това да го убеди да му разчисти пътя.
Цялата ситуация бе силно усложнена от миналите му взаимоотношения с Тонио. В училище Тонио го мразеше и се страхуваше от него; в последно време пък му се възхищаваше. Сега Мики трябваше да се превърне в най-добрия приятел на Тонио — и то, докато същевременно разрушаваше живота му.
Докато Мики обмисляше изпълнения с коварни ситуации ден, който му предстоеше, на вратата се почука. Хазяйката обяви, че е пристигнал неочакван посетител. Миг по-късно в стаята влезе Тонио.
Мики бе планирал да го потърси след закуската. Това посещение му спестяваше разкарването.
— Седни, пийни кафе — покани го жизнерадостно. — Какъв лош късмет имаше снощи! Макар че, такива са картите — ту губиш, ту печелиш.
Тонио се поклони на Папа и седна. Лицето му издаваше, че вероятно въобще не е спал.
— Изгубих повече, отколкото мога да си позволя — заяви той.
Папа изсумтя изнервено. Той не проявяваше търпение към хора, които се самосъжаляват, а и поначало презираше семейство Силва. Смяташе ги за малодушни градски обитатели, които се прехранват благодарение на чуждо покровителство и корупция.
Мики се престори, че е изпълнен със съчувствие и каза сериозно:
— Искрено съжалявам да го чуя.
— Ти знаеш какво значи това. В тази страна мъж, който не си плаща дълговете от комар, не се смята за джентълмен. А пък мъж, който не е джентълмен, не може да бъде дипломат. Възможно е да ми се наложи да подам оставка и да се прибера вкъщи.
„Точно така“, помисли си Мики, но на глас каза опечалено:
— Схващам проблема ти.
Тонио продължи:
— Знаеш как се държат хората в подобни случаи — ако не платиш още на следващия ден, вече те подозират. Обаче на мен ще ми отнеме години, за да платя сто лири. Затова дойдох при теб.
— Не разбирам — заяви Мики, макар да разбираше прекрасно.
— Ще ми дадеш ли парите? — умолително попита Тонио. — Ти си от Кордоба, не си като тези англичани. Няма да заклеймиш някого само заради една грешка. А и аз ще ти платя някой ден.
— Ако имах парите, щях да ти ги дам веднага — увери го Мики. — Ще ми се да бях толкова богат.
Тонио погледна Папа, който го изгледа студено и само отсече:
— Не.
Тонио увеси глава.
— Такъв съм глупак, като стане дума за хазарт — каза глухо. — Не знам какво ще правя сега. Ако се върна вкъщи опозорен, не ще мога да се изправя пред семейството си.