След няколко минути се появи и Едуард — с голяма синка на окото и подпухнал, посинен нос. Мики повдигна вежди.
— Скъпи ми приятелю, какво е станало с теб?
— Сбих се с Хю.
— И за какво?
— Скастрих го, задето бе довел курва в дома ни, а той избухна.
На Мики му хрумна, че това може би е предоставило на Огъста търсената възможност да се отърве от Хю.
— А какво се случи с Хю?
— Няма да го видиш в продължение на доста дълго време. Изпратиха го в Бостън.
„Добра работа, Огъста!“, поздрави я мислено Мики. И наистина щеше да е много добре, ако успееха да се разправят и с Хю, и с Тонио в един и същи ден. На глас каза:
— Струва ми се, че ще ти се отрази добре бутилка шампанско и приличен обяд.
— Прекрасна идея!
Излязоха от банката и тръгнаха на запад. Нямаше смисъл да спират файтон, защото улиците все още бяха запречени от овцете и такситата не можеха да се измъкнат от задръстването. Прекосиха пазара за месо, накъдето откарваха животните. Вонята от кланиците бе отвратителна, направо непоносима. Овцете биваха хвърляни от улицата през един отвор направо в подземната скотобойна. При падането си чупеха краката и повече не можеха да се движат, което бе достатъчно, за да може колачът да им пререже гърлата.
— Тази гледка е в състояние да те откаже от овнешкото за цял живот — отбеляза Едуард и двамата покриха лица с носните си кърпи.
Мики си помисли, че само нещо значително по-страшно от това е в състояние да откаже Едуард от обяда му.
След като излязоха от Сити, си наеха файтон и дадоха указания на кочияша да кара към „Пол Мол“. Веднага щом потеглиха, Мики започна речта, която бе репетирал. Първите му думи бяха:
— Мразя хора, които разпространяват клюки за лошото поведение на другите.
— Да — съгласи се неопределено Едуард.
— Но когато засяга приятелите ти, си длъжен да кажеш нещо.
— Хмм. — Едуард очевидно нямаше представа за какво говори.
— А и би ми било много неприятно, ако решиш, че съм си мълчал, защото става дума за мой сънародник.
Последва кратко мълчание, след което Едуард заяви:
— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.
— Говоря за Тонио Силва.
— А, да. Предполагам, че няма как да ми върне парите, които ми дължи.
— Пълни глупости! Познавам семейството му. То е почти толкова богато, колкото и твоето!
Мики не се притесняваше, че казва подобна безобразна лъжа: хората в Лондон нямаха представа колко богато би могло да бъде едно семейство от Южна Америка.
Едуард се изненада.
— Мили боже! Смятах, че е тъкмо обратното.
— Нищо подобно. Съвсем спокойно може да ти върне парите. Именно това прави нещата още по-лоши.
— Какво? Кои неща?
Мики въздъхна тежко.
— Страхувам се, че той няма никакво намерение да ти се издължи. Освен това обикаля насам-натам и се хвали с това. Твърди, че не си истински мъж и не ти стиска достатъчно, за да го накараш да си плати.
Едуард почервеня.
— Така ли говори, мътните го взели. Че не ми стиска? Ще видим тая работа!
— Предупредих го да не те подценява. Казах му, че се страхувам, че може да не изтърпиш да те прави на глупак. Той обаче предпочете да не ме послуша.
— Този негодник! Е, щом не иска да слуша мъдри съвети, може би ще трябва да научи истината по трудния начин.
— Да, срамота е — бе коментарът на Мики.
Едуард беснееше мълчаливо.
Мики нетърпеливо се въртеше, докато файтонът пълзеше по „Странд“. Тонио би трябвало вече да е в клуба. Едуард бе в подходящо настроение за кавга. Всичко се подреждаше съвършено.
Най-после файтонът спря пред клуба. Мики изчака Едуард да плати на кочияша, след което влязоха вътре. В гардеробната, сред тълпата мъже, които си закачаха шапките, срещнаха Тонио.
Мики се напрегна. Вече бе подредил всичко, сега можеше само да кръстоса пръсти и да се надява, че драмата ще се разиграе така, както я бе планирал.
Тонио срещна погледа на Едуард, смути се и неловко каза:
— Божичко… добро утро и на двама ви.
Мики стрелна с очи Едуард. Лицето му бе порозовяло, а очите му заплашваха да изскочат.