— Виж какво, Силва — каза.
Тонио го гледаше уплашено.
— Какво има, Пиластър?
Едуард произнесе високо:
— Онези сто лири.
Изведнъж помещението притихна. Няколко човека се огледаха, а двама мъже, които се канеха да излязат, спряха на прага и се обърнаха да видят по-добре. Приказките за пари бяха проява на лош вкус; един джентълмен би направил подобно нещо само при наистина извънредни обстоятелства. Всички знаеха, че Едуард Пиластър разполага с толкова много пари, че не знае какво да ги прави — следователно имаше някаква друга причина да споменава публично дълга на Тонио. Присъстващите, случайно станали свидетели на случката, надушваха скандал.
Тонио пребледня.
— Да?
Едуард заяви жестоко:
— Можеш да ми ги дадеш днес, ако ти е удобно.
Поканата бе отправена, макар да приличаше на предизвикателство. Много хора знаеха, че дългът е истински, така че нямаше смисъл да го отрича. Като джентълмен, Тонио имаше само един избор. Можеше да отвърне единствено „Разбира се! Ако е важно, веднага ще си получиш парите. Да се качим горе и ще ти напиша чек — или ако трябва, да отидем до ъгъла, където е банката ми?“. Ако не постъпеше така, всички щяха да разберат, че не може да плати. Щеше да бъде отлъчен от обществото.
Мики наблюдаваше сцената с интерес, предизвикващ отвращение. Първоначално по лицето на Тонио пробяга паника и Мики се зачуди за миг дали няма да извърши някоя лудост. После страхът бе изместен от гняв; той отвори уста, сякаш искаше да възрази, но не намери думи. Вместо това разпери ръце в умолителен жест. Скоро обаче изостави и това. Накрая лицето му се сгърчи като лицето на дете, което се кани да заплаче. В този момент вече се обърна и побягна. Двамата мъже на вратата отскочиха от пътя му и той се втурна през фоайето на улицата без шапката си.
Мики ликуваше: всичко се бе развило идеално, точно според плана.
Мъжете в гардеробната се разкашляха и започнаха да се въртят неловко, за да прикрият смущението. Един от по-възрастните членове измърмори:
— Това беше малко прекалено, Пиластър.
Мики побърза да се намеси:
— Той си го заслужаваше.
— Несъмнено, несъмнено — отвърна възрастният мъж.
Едуард заяви:
— Трябва да пийна нещо.
Мики помоли:
— Ще ми поръчаш ли едно бренди, ако обичаш? Най-добре да ида след Силва и да се уверя, че няма да се хвърли под колелата на някой омнибус — и с тези думи хукна навън.
Това бе най-сложната и фина част от плана му: сега трябваше да убеди човека, когато бе съсипал, че е най-добрият му приятел.
Тонио бързаше към квартал „Сейнт Джеймс“, без да гледа къде върви. Блъскаше се в хората непрекъснато. Мики се затича и скоро го настигна.
— Честно, Силва, ужасно съжалявам — каза.
Тонио спря. По бузите му се стичаха сълзи.
— Край с мен — проплака. — Всичко свърши.
— Пиластър направо ме отряза — обясни Мики. — Наистина се постарах да го убедя.
— Знам. Благодаря ти.
— Недей да ми благодариш. Провалих се.
— Обаче опита. Иска ми се да можех да сторя нещо, за да изразя благодарността си.
Мики се поколеба за миг, като си мислеше: „Смея ли да му поискам работата — още тук, на място?“. Реши да прояви кураж.
— В действителност, има такова нещо… Но ще е по-добре да го обсъдим друг път.
— Не, кажи ми сега.
— Ще се почувствам зле. Нека го оставим за друг ден.
— Нямам представа още колко време ще бъда тук. За какво става въпрос?
— Ами… — Мики се престори, че е обзет от смущение. — Предполагам, че след известно време на кордовския посланик ще му трябва някой да те замести.
— Да, ще му е нужен заместник, и то веднага. — После на обляното му със сълзи лице се появи разбиране. — Естествено — ти трябва да получиш работата! Ще бъдеш идеален!
— Ако кажеш някоя добра дума…
— Ще сторя нещо повече. Ще му разкажа колко си ми помогнал и как си се опитал да ме измъкнеш от кашата, в която се забърках. Сигурен съм, че ще поиска да те назначи.
— Ще ми се да не се възползвах от твоите проблеми — сподели Мики. — Имам чувството, че се държа като предател.
— Нищо подобно! — Тонио сграбчи с две ръце ръката на Мики. — Ти си истински приятел!
Пета глава
Септември
I
Шестгодишната сестричка на Хю сгъваше ризите му и ги прибираше в куфара му. Той бе наясно, че веднага щом Дороти заспи, ще трябва да ги извади и отново да ги сгъне, защото тя се справяше безнадеждно зле със задачата. В момента обаче Хю се преструваше, че е много добра и отново я окуражи.