Втора част
1879
Първа глава
Януари
I
Хю се върна в Лондон след шест години. За това време семейство Пиластър бе удвоило богатството си — за което Хю също имаше заслуга.
В Бостън той се бе справил удивително добре, много по-добре, отколкото можеше дори да мечтае. Съединените щати вече се възстановяваха след Гражданската война и презокеанската търговия процъфтяваше, а пък Хю се бе погрижил банка „Пиластър“ да финансира сериозен дял от този бизнес.
После пък бе насочвал партньорите при издаването на серия много доходни емисии на северноамерикански акции и облигации. След войната правителството и фирмите имаха нужда от пари в брой; банка „Пиластър“ се погрижи да ги набере.
И накрая бе станал истински експерт по отношение на хаотичния пазар за акции на железопътни компании. Научил се бе да определя кои железници ще донесат много пари и кои линии няма да прекосят и първата планинска верига. Първоначално чичо Джоузеф проявяваше предпазливост — той добре помнеше финансовия срив в Ню Йорк през 1873 г. Хю обаче бе наследил характерния за семейство Пиластър консерватизъм, внимаваше много и препоръчваше само наистина качествени ценни книжа, а същевременно отбягваше всичко, в което се забелязваше дори бегъл намек за показност и спекулативност. Доказал бе, че преценките му са правилни. Сега банката бе световен лидер в бизнеса с набиране на капитал за промишленото развитие на Северна Америка. Хю получаваше хиляда лири годишно — и знаеше, че заслужава и повече.
Когато акостира в Ливърпул, го посрещна главният чиновник от местния клон на банка „Пиластър“. Двамата бяха разменяли телеграми поне веднъж седмично, откакто Хю отиде в Бостън. Никога не се бяха срещали лично, затова когато се запознаха, чиновникът възкликна:
— О, боже! Не знаех, че сте толкова млад, сър!
На Хю това му достави удоволствие, защото тъкмо тази сутрин бе открил един сребърен косъм в иначе катраненочерната си коса. Беше на двайсет и шест години.
Отиде с влака направо във Фолкстън, без да спира в Лондон. Партньорите в банка „Пиластър“ може и да смятаха, че трябва първо да им се обади, преди да отиде при майка си; той обаче бе на противоположното мнение. Отдал им бе последните шест години от живота си и считаше, че дължи на майка си поне един ден.
Завари я по-спокойна и прекрасна от всякога, макар че още се обличаше в черно в памет на баща му. Сестричката му Доти, сега дванайсетгодишна, почти не си го спомняше и се държеше много срамежливо, преди да я сложи на коляното си и да й припомни колко зле бе сгънала ризите му.
Помоли горещо майка си да се премести в по-голяма къща — спокойно можеше да си позволи да й плаща наема. Тя не се съгласи. Каза му вместо това да пести парите си и да трупа капитал. Все пак успя да я убеди да наеме още една прислужница, която да помага на госпожа Билт, застаряващата икономка.
На следващия ден се качи на влака по линия Лондон-Чатъм-Доувър и пристигна в Лондон на гара „Холбърн Вайъдъкт“. Един грамаден хотел бе построен точно на гарата от предприемачи, които вероятно смятаха, че много хора ще използват Холбърн за спирка и престой на път към Ница или Санкт Петербург. Хю не би вложил пари в това начинание: предполагаше, че гарата ще служи най-вече на работници от града, които живееха в разрастващите се предградия на югоизточен Лондон.
Беше ярка пролетна утрин. Тръгна пеша към банка „Пиластър“. Забравил бе колко задимен е Лондон — въздухът тук бе много по-лош от този в Бостън или Ню Йорк. Спря за миг пред банката и се загледа във внушителната й фасада.
Казал бе на партньорите, че иска да излезе в отпуск, да се върне и да види майка си и сестра си и старата родина. Само че имаше и друга причина за прибирането си в Лондон.
Канеше се да пусне истинска бомба.
Пристигнал бе с предложение за сливане между северноамериканската дейност на „Пиластър“ с нюйоркската банка „Мадлър и Бел“ и образуване на ново партньорство под името „Мадлър, Бел и Пиластър“. Това щеше да донесе много пари на банката; да се превърне в собственото му върхово постижение в Съединените щати; и най-после, да му даде възможност да се върне в Лондон и от обикновен помощник да израсне до служител, който взима решения. Щеше да означава също така край на заточението му.
Той оправи нервно вратовръзката си и влезе вътре.
Банковата зала, която преди години така го бе впечатлила с мраморния си под и представителните „разносвачи“, сега излъчваше единствено сериозност и тежест. Когато започна да се изкачва по стълбите, срещна Джонас Мълбъри, някогашния си наставник. Мълбъри едновременно се изненада и зарадва, че го вижда.